ad-top

Каушът

Този разказ е по действителни събития. Някои детайли са изменени, но същността е запазена...
Бай Петко – старият джандар, около шейсет годишен, май нямаше да види пенсия. Отново се завъртяха нещата, отново се смени властта, и отново той се озова сред „лошите“. Ама пенсията, дето нямаше да я види, му беше най-малкият проблем.
Въведоха го вътре.
На старото бюро, останало от предната власт, стоеше нов и съвсем млад човек. Гледаше строго. Началникът на Народната милиция в Асеновград. Бе чул, че се казвал Иван. Партизанин бил нещо, те партизаните преди година-две, те бяха „лошите“. После се обърнаха нещата, и партизаните станаха „добрите“. Не един джандар отиде „до стената“, заради това, че беше станал „лош“. Големите „лоши“ избягаха, заедно с парите си, ама малките – къде да бягат.
-Петко Семов… - прочете писарят, разположил се отдясно на другаря Иван – Трийсет години служба в царската полиция. Накрая и в жандармерията. Участвал в преследването на борците за свобода, получил медали и парични награди…
-Спри с това… - сряза го Иван. И писарят уплашено замлъкна.
-Гражданино Семов, имате доста лошо минало, всички го знаем, няма нужда да го слушаме отново. Днес цял ден само слушам кой колко вярно е служил на царя и фашистите. Едно и също…
-Аз съм на почти шейсет, другарю… - всъщност не бе чул фамилията му.
-Неделчев… - каза онзи.
-Аз съм на почти шейсет, другарю Неделчев. Където ме отвел животът, там съм стигнал. Все пак, само аз бях джандар, жената и децата ми не са служили никога нито на царя, нито на фашистите.
Иван се усмихна. Човекът се страхуваше за семейството си. Имаше нещо добро в тази усмивка.
-Няма страшно за семейството ти… - каза му – Ние не изтребваме до девето коляно всякакви невинни и деца, както правеха тия преди нас.
Като бе паднала властта, бяха започнали да излизат истините за предните управници, някои от които караха такива като Семов да се срамуват. Може и част от нещата да бяха измислени – всяка власт го прави, но бе сигурен че друга част бе вярна. Предната власт бе избивала и невинни, дори деца. Не го бяха правели всички, всъщност повечето – не. Но бе имало и такива, и те бяха огромно тъмно петно върху съвестите на всички. Някои, такива като Семов, имаха съвест.
-Да ти река, май и за теб няма страшно… - добави Иван – Не си за разстрел. Но трябва да те питам нещо.
Петко се успокои. Явно не бе от най-големите врагове на народа, най-много да го хвърлят в кауша или да го пратят някоя година да поработи. Имаше далеч по-страшни очаквания.
-Каквото питаш, това ще ти отговоря. Ако знам… - каза на началника.
-То не е много. Само трябва да докажеш, че вярваш на Народната власт. Ето, сега издирваме фашисти и убийци. Не тия като теб. Ония другите – извергите. И който даде сведение, помага на народа.
-Какво сведение да дам. Аз не ги познавам големите началници, не съм бил нито от големите фашисти, нито от богатите, дето ги издигаха…
-А, разбрал си значи. Разбрал си защо падна властта. Защото богатите са издигали управата, за да обират с нея бедните… - усмихнато каза другарят.
-Е, то така е било от край света. И винаги така ще бъде… Богатите мачкат бедните… - каза бай Петко.
Другарят се намръщи. Тяхната власт бе нова и май без да иска го бе обидил. Не искаше така да става, как пък се изпусна. „Винаги така ще бъде“. Значи и другарят Неделчев скоро ще започне да мачка хората, в услуга на богатите. Но онзи не каза нищо.
-Така де, дано този път не стане така… - рече – Дано да се справим ние по-добре. При нашата власт няма да има богати и бедни вече. Поне така твърдят от София и Москва. Ама не си затова тук. Нито аз. Търсим фашисти знаеш, и трябва да те питам нещо.
-Питайте, другарю Неделчев.
-Виж сега, знаеш за кръчмаря Михалаки, нали…
-Е, кой не го знае.
-При старата власт, там при него криехме едни другари. И един път ги хванаха. Убиха трима. И сега търсим дали Михалаки ги е предал. Да е бил агент на фашистите. Да се е правил на приятел, ама да ги е предал той…
-Е, Михалаки е ваш човек. Беше на площада като слязохте от планината. Тогава разбрахме, че ви е бил ятак и е криел нелегални. Той е един от героите на града. Какъв фашист? – отвърна Петко.
-Петко, знаеш че най-опасният враг е тоя отвътре. И при нашата, и при предната власт…
-Е, така е…
-Трябва да проверим Михалаки, и ти като излезеш от тук, една дума ако кажеш, отиваш до стената. Нали като джандар, можеш да си държиш устата затворена…
-Мога. Нищо няма да кажа. Ама за Михалаки също не знам нищо. Добър човек беше, щедър. Помагаше на бедните, помагал е и на вас. Не съм чул да е бил агент на полицията, нито съм го виждал да идва при началника или при някои от другите дето слухтяха…
-Значи си сигурен, че не знаеш нищо…
-Абсолютно.
В този момент, строгото лице на началника на милицията отново се озари в добронамерена усмивка.
-Браво, гражданино Семов. Браво. Може да сте бил слуга на фашистите, но сте честен и почтен човек. И Михалаки каза същото за вас…
-Какво? – не разбра веднага клопката, в която бе вкаран джандарът.
-Няма какво! – каза другарят Иван – А и нямам време. Проверяваме ви всички – Михалаки те похвали, че не си предател. А можеше да те натопи. Много народ го прави. Търсим убийците на тримата ни другари, и много народ сочи с пръст другите. Особено тия дето са били полицаи. Най-лесни сте да сте виновни за всичко. И ни е трудно да докажем, че като си бил полицай, си бил невинен. Но Михалаки те защити. И ти постъпи честно като не излъга за него. Свободен си, бягай сега. И ако се сетиш нещо за някой фашист, право при мен.
-Както наредите, другарю Неделчев.
Петко излезе бързо навън. Отправи се към дома си. Бе му се разминало. Дори в кауша не влезе. Но дали?
Жена му го посрещна притеснена, но като го виждаше жив и здрав се отпусна. Но само за малко.
-Жена, вади всичко що пари имаме. Не крий нищо… - каза и.
-Всичко.
-Да, всичко…
-И спестеното за малкия Петко ли? – попита тя, имайки предвид внучето им появило се съвсем наскоро.
-Всичко. Парите се намират. Вървят напред-назад, изкарват се. Ще работим, ще изкараме. Ама знаеш как е – като се смени властта, нищо не се пести.
-Добре… - каза тя и започна да рови.
Бяха го правили вече три пъти това. Смени ли се властта, всичките ти пари отиват у нея, и не хитруваш. Първом като дойдоха земеделците на Стамболийски. Нова власт, обратна на предната. Бе по-млад тогава. Размина му се. И после не го закачаха, като даде парите на новия полицейски началник. След три години паднаха земеделците. Изпоклаха много от тях. А той – полицай при Стамболийски. За малко му се размина. Ама пак началникът прие парите, и дори го оставиха на служба. Трийсет и четвърта пак преврат. И смениха всичко – министри, кметове, да до последния полицейски началник. И пак бай Петко – изтръсква всичко що пари има, и плаща. Никога не бе бил стиснат. Той бе беден човек. И не знаеше колко искат тия отгоре – началниците, богатите. Не знаеше и затова, за да е сигурен, им даваше всичките си спестени пари. За да е спокоен, че е направил всичко възможно, и не е отишъл „до стената“, от скръндзалък. Като не хитруваш, ти се разминава. Вече три пъти.
-Пусна ме началникът. Разпитва ме за Михалаки и за кой предаде ония тримата нелегални, дето ги хванаха в кръчмата му. И Михалаки ме защитил…
-Браво на него! Добър и честен е той. Направо не е като за кръчмар…- каза жената и вече бе събрала всичко скрито, дето имаше. Не беше много.
-Пусна ме началникът, ама нямам много време. Винаги така пускат, ама ти си знаеш какво очакват. Щедри са и добри, и ти трябва да си щедър и добър…
-Да пусне толкова лесно бивш джандар, не е само заради Михалаки – съгласи се жената – Ясно е какво трябва…
Събраха всичките си банкноти що имаха, увиха ги в един шал и Петко тръгна обратно към управлението.
-Ти какво, бе… Нали сутринта беше тук и те пуснаха? – каза охраняващият милиционер отпред.
-Ами аз… Другарят Неделчев каза ако се сетя за някой фашист, право при него… Само лично на него да казвам, че имало скрити фашисти навсякъде.
-Аз на фашист ли ти приличам, бе…
-Не, другарю… - не му знаеше името – Не, другарю, само другарят Неделчев така каза. Право при него.
-Добре, влизай тогава…
Иван бе по-уморен от сутринта, но бе повече изненадан.
-Бай Петко, какво пак тук? Народът бяга от властта винаги, ти сам…
Отстрани обаче беше писарят. Нямаше как да му даде парите сега.
-Ами, другарю Неделчев, аз нещо за едни фашисти имам да кажа. Ама не съм сигурен, и да не тръгват слухове. Ако може само на вас. Не че не вярвам на другаря…
Иван се усмихна.
-Той е свикнал. Знае и бързо излиза. Айде… - каза и онзи се изниза.
-Казвай сега. За кой фашист се сети?
Петко се огледа още веднъж, увери се, че са само двамата и подаде шала.
-Вътре е всичко, там пише… - каза.
Иван седна на бюрото и разгърна вързопа. Пари. Разрови, за да види няма ли нещо друго. После погледна строго Петко, а подир това започна да брои. Преброи ги два или три пъти.
После зави шала и прибра всичко в бюрото.
Сърцето на Петко се сгря. Бе станала работата и този път.
Началникът извика писаря, а после и постовия отпред.
-Води го… - нареди – Една седмица в кауша. Може да си спомни по-добре за тия фашисти…
Петко замръзна. Но бе бивш полицай. Знаеше, че трябва да се подчини. Последва постовия. На излизане каза:
-Наистина нямам нищо повече за фашистите, не ви лъжа, другарю Неделчев…
-В кауша! – заповяда онзи.
След три дни пуснаха жена му да го види и да му донесе малко храна. Не че не го хранеха, но домашната от свой си човек бе по-хубава.
-Не стигнаха парите. За пръв път не стигат… - каза Петко.
-Дадохме им всичко. Нямаме нищо повече… - отвърна тя.
-Винаги така давахме, и досега стигаха. Ама тая власт явно иска повече. Началникът ясно каза – една седмица да мисля, и „да си спомня“ повече за фашистите.
-Повече пари иска…- каза жената – Нямаме нищо.
Очите и се насълзиха.
-Ще идеш при братчеда. Той винаги има малко скътани. Ще вземем назаем…
-Той сигурно също са го изтръскали вече. А и как ще плащаме после и заем…
-Абе, ако има, да даде каквото има. Ще се оправим някак. Сега е важното с властта да се оправим. Няма на стари години в кауша да влизам. Толкова живот съм живял, все съм се оправял…
-Добре, ще ида…
Седемте дни минаха. Каушът не бе нищо по-различно от какъвто бе бил по времето на фашистите. Никой не влага особени усилия за оправя каушите. Пък и – нали това му е задачата на един кауш – да не ти е добре вътре, и да можеш да премислиш какви си ги вършил извън него.
Въведоха го пак в канцеларията. Иван бе сам. Всичко се потвърждаваше. Щом бе сам, значи за пари щяха да говорят.
-Разбра ли защо те пратих в кауша… - попита го.
-Разбрах, другарю Неделчев. Всичко разбрах. Жената отиде при братчеда, той има още едни книжа за фашисти. Ама малко време трябва, след два-три дни ще се върне.
-След два-три дни, казваш…
-Ами далечко е.
-И много ли са тия книжа…
-Ами не са много, ама може да са полезни. Всяко сведение за враг на народа е полезно…
Иван се замисли за малко, после повика постовия.
-Още седем дни в кауша. Този фашист има нужда от повече време да помисли…
-Но другарю Неделчев, защо? Жената ще дойде след два дни…
-След седем дни ще говорим…
В крайна сметка, две седмици не бе най-лошото възможно. Преди комунистите бяха стояли доста повече. Самият Иван бе имал не кратки задържания. А и просто в кауша, а не някъде в лагер за фашисти, не бе толкова зле.
Жената наистина дойде след три дни на свиждане, заедно с добрата вест:
-Донесох всичко. Как ще плащаме не знам. Но донесох, дадох ги на другаря и той се зарадва. Ама не може да те пусне веднага, че да не предизвика съмнение. Като минат седемте дни, излизаш…
-Е, оправихме се и с тази власт… - усмихна се бай Петко.
Времето не бе студено. Хубаво бе човек да е навън, а не безсмислено зад решетките, още повече когато си бе платил. Ама новата власт явно трябваше да създава авторитет. Малко бавно се източиха оставащите дни.
Иван отново бе сам в канцеларията си. Но пред него на бюрото този път имаше един пистолет. Стресна Петко, макар да бе невероятно да тръгне да го убива. Може би го сплашваше.
-Разбра ли защо си в кауша, бай Петко… - попита началникът.
-Разбрах, другарю Неделчев. Всичко разбрах. И видяхте, жената оправи нещата, ще хванем много фашисти заедно. Както и трябва да бъде…
-Както и трябва да бъде? – каза Иван, а тонът бе въпросителен.
-Точно така! Както и трябва да бъде – ние доволни, Партията доволна, фашистите – където им е мястото…
Иван взе пистолета, насочи го за малко – уж случайно към Петко, а после го прибра.
-Още седем дни в кауша… - заповяда той, след като извика постовия.
-Още седем дни? Но другарю, аз не знам нищо повече за никакви фашисти, повече нищо не мога да ви дам…
-Води го, стига приказки… - заповяда началникът.
Този път не пуснаха жена му. Нямаше топла храна. Нямаше кой да го прегърне, поне за кратко. Дните се влачеха бавно бавно. Дали пък не я бяха извикали, и да и кажат още колко трябва да даде. А от къде ще ги вземе? И Петко представа си нямаше. Може би уверено вървеше към лагер за фашисти. Тази власт се оказа най-алчна от всички. Обикновеният човек не може да се откупи. Бе се откупил от Стамболийски, от тия след него, от тия след тях. А от комунистите – нямат наяждане…
На третия път писарят беше вътре. Петко не разбираше какво могат да говорят в присъствието на друг човек. И не говориха дълго…
-Разбра ли защо си в кауша? – попита онзи.
-Заради фашистите… - отвърна Петко.
-Точно затова… Добре си разбрал.
-Но не знам нищо повече. Няма какво да ви кажа повече.
Иван, който преди се усмихваше от време на време, ставаше все по-мрачен. Накрая каза.
-Още седем дни. И този път на хляб и вода…
Петко не каза нищо. Последва смирено съдбата си.
Отново не допуснаха жена му. Какво ли си мислеше? Може би че го бяха убили. Имаше такива безследно изчезващи – и при тази, и при предната власт. Хлябът и водата се издържаха. Тежкото бе, че не виждаше какво да направи, как да угоди на тези хора, как да стане по-малко виновен. Как може да се изисква нещо от някой, който го няма? Нима тези новите управници не знаеха бедността на народа? Нима самите те не бяха сиромаси, толкова скоро, преди толкова кратко време? Не може да не знаеха. Тогава какво точно очакваха от него?
Какво очакваха? Къщата ли да си продаде? Чак това му сте струваше много. А и как ще я продаде като е в кауша? Пък и не бе чул някой наоколо да е продавал скоро къщи. То кой ли щеше да я купи. В тия трудни времена, нямаха много пари хората. Войната бе минала скоро, недоимък беше…
Какво да направи? Какво искаха? Поне да му бяха казали. Искам да предадеш трима фашисти. Или петима, или петдесетима. Колко искаха, поне да знае.
А той: „Разбра ли защо си в кауша…“
Човешката алчност може да е безгранична. Може наистина, убеди се Петко. Но какво да правиш като нямаш нищо. Като ти искат, а нямаш…
Шест дни минаха в подобни терзания. Утре щяха пак да го повикат, да види, че жена му не е намерила нови пари, и да го пратят за още седем дни в кауша. Можеше и да им омръзне, и да го пратят в лагер. За години. Да си отработи парите, дето няма. Така нямаше всяка седмица с него да се занимават.
Такава му била ориста. Три пъти се бе измъквал, бе правил каквото трябва, и бе оцелявал. Сега – край. Добре че поне повечето му живот бе минал. Дано да му дадат само да види малкия Петко, преди да замине.
Малкият Петко. Той щеше да остане. Децата оставаха. Тяхно бе бъдещето. Чрез тях преживяваш всичко. Какво като иде в лагер. Какво като не се върне. Детето бе тук. Неговият живот бе напред.
А така му се искаше да си гледа внучето. Нищо лошо не бе направил. Така му се искаше да е с малкия Петко. Но пусти пари…
Пусти пари… Те отравяха всичко. Щяха да отровят душата и на Иван. Гледай го още млад, а вече толкова алчен. До вчера се борил за народа, сега – по-голям изедник от предните. Щеше да отрови сърцето си сам.
Чу се някаква глъчка. Понякога идваше шум отвън – говореха си войниците, пушеха цигари, всякакви неща можеш да чуеш. Но сега бе по-шумно.
-Началникът днес няма да идва… - каза един войник – И утре, може цялата седмица да го няма.
Тази дочута случайно новина не бе добра за Петко. Нямаше да се види утре с Иван, щеше да стои в кауша, докато онзи се върне. Но пък дали това бе лоша новина? Може да отлагаше лагера.
-Ранили го… - каза войникът – В ръката. Сега е при доктора.
Петко наостри слух.
-Къде са го ранили, кой смее да стреля по началника на милицията? Има ли убити? – попита друг войник. Долавяше се страх в гласа му. Обикновено когато куршум стигнеше и до някой началник, преди това бе стигнал до тия пред него.
-Няма убити… - отвърна първият – Само той е бил напред. Отишли да прибират някакъв фашист и той пръв отпред с пистолета. Не дал на войниците да влязат. Онзи гръмнал и го ранил. После го арестували.
-Това до сега не е било никога… - каза другият войник – Началството да мине напред и да пази войниците.
-Не е било, я… Никой не вярва, ама са го видели десет души. Истина е…
После запалиха по цигара и разговорът продължи в друга посока. За каквото си говорят млади мъже.
Петко се облегна на стената. Нямаше да излезе скоро от тук. Ранен, Иван едва ли щеше да се появи скоро, а някой от заместниците да освободи фашист от кауша, не бе възможно. Но една друга мисъл се загнезди в ума му….
Началникът бе рискувал живота си, и бе ранен. Бе тръгнал да е пръв при ареста, а не както бяха правили всички началници, с които бе работил до сега Петко – пускат напред обикновения войник или полицай. Началството трябва да се пази. Такъв е законът на света. А този – той най-отпред.
Никак не се върза това нито с купищата пари, които имаше, и които бе събрал от нещастници като него, нито с високия му статут на един от най-важните хора в града – началник на Народната милиция…
Ами ако?
Нима бе възможно?
Не, нямаше такива хора. Нямаше такива хора…
Абсурд…
С тревожни мисли, Петко едва заспа. Но на другата утрин се събуди с една огромна мъдрост. Очевидно е, че нямаше такива хора. Но още по-очевидно бе, че той нямаше никакви пари повече. Така му оставаше единствено да допусне, че „има такива хора“. И да опита. Всъщност, какво ли друго можеше да опита…
След седмица, две, ще почака. Но ще опита…
След час го въведоха в канцеларията. Иван стоеше на стола си с превързана ръка. Бе дошъл на работа ранен. Странно. Бе ли възможно да има такива хора…
Но Иван не знаеше терзанията на Петко. Просто попита за пореден път:
-Разбра ли защо си в кауша?
-Разбрах… - тихо промълви Петко, гласът му леко трепереше.
-Май този път наистина си разбрал… - каза началникът – Но да чуя все пак…
Тежки бяха думите, изпълнени със срам, но трябваше да ги изрече:
-Ами, другарю Неделчев, аз се извинявам за това. За шала. Не знаех, че новата власт… Не знаех, че сте, нали разбирате…
-Разбирам горе-долу… - вероятно го болеше ръката, но намери сили да се усмихне – Разбирам горе-долу, ама ти продължавай…
-Ами, другарю, аз три пъти с тоя шал съм се оправял. Първо при Стамболийски, после като го махнаха, после махнаха другите. И все едно става. Това ме е научил животът…
-Имаш „жизнен опит“, казваш, Бай Петко…
-Ами на шейсет съм, имам…
-Ама и на шейсет научи още нещо, нали… Аз, младият милиционер, теб – старият полицай научих…
-Ами, май да…
Иван извади шала. Бе по-голям вързоп от когато му го даде. Вътре явно бяха и парите на братчеда.
-Аз разбрах, че си разбрал, бай Петко, ама може писарят да не е разбрал. Та преди да ти дам шала, кажи ясно на него какво ти си разбрал? Какво ново си научил…
Петко замълча за малко. Искаше да го каже по-така. Не бе добър в думите, но не искаше да каже просто какво бе научил. Искаше да го каже по някакъв такъв начин, че да се запомни.
И в такива моменти – когато си искрен, честен, и със себе си, се обажда Господ. И ти казва какво да кажеш.
Вече не бавно, а уверено, като когато Господ ти е дал сили, Петко каза:
– Ако всички сте като теб, ще задържите властта дълго…
Взе шала и си излезе. Никоя от предните три власти не бе издържала дълго…

Добри Божилов
07.02.2020

Няма коментари:

Публикуване на коментар