Кабинетът на Президента бе по-голям, и по-добре уреден от този на министъра на културата. Нормално. Както и много други кабинети на големи хора, и в този имаше отделна баня, тоалетна и „стая за почивка“. Именно тази последната бе първото, което Утопий използва. Може би бе логично незабавно да се захване с държавните дела. Но той знаеше, че те няма да му се разминат, нито може да направи нещо сега – през нощта, когато цялата администрация спеше. Но утре, утре щеше да е тежък ден.
Всъщност, обективно погледнато, в момента криза не съществуваше. Единствената криза бе пълното зануляване на политическия елит. Нито един чужд войник не бе стъпил на българска земя, нито имаше заплаха от това. Нито една митница или гранична служба не бе изчезнала. Нито един данъчен чиновник не бе уволнен. Нито едно училище не бе останало без учители, нито болница – без доктори. Държавата си продължаваше по същия път, просто без началници. Фактически, нямаше никаква спешна работа.
Обади се на жена си. Трябваше да я успокои, че е останал жив, след атентата. Но тя нямаше как да не знае, защото всички телевизии само него предаваха – как тържествено крачи към Президентството.
-Добре съм! – каза ѝ.
-Слава Богу! – отвърна тя – Чудех се как да го кажа на децата, като видях рухналата църква. Мислех, че и ти си там. И после – всички теб снимат. Не се наложи да им казвам нищо… Само се просълзихме…
-Късметът на неудачника. Загинаха всички издигнати и надути хора, а за плебеите – няма място в църквата.
-Господ те пази… - отвърна тя.
-Сигурно. Ще видим и какво изпитание ми е измислил от утре. Господ не прави нищо без причина…
Това бе краткият им разговор, след което си легна. Междувременно, няколко десетки полицаи и служители на НСО бяха обсадили дома му. Семейството му попадаше вече под постоянна охрана.
В ранна доба го събудиха.
Появи се същият онзи охранител, който едва го пусна.
-Г-н Президент, имате посетители. Не знам да ги пускам ли… - каза му.
-Какви са тези хора? Часът е седем…
-Да, г-н Президент! Седем часът е. От чиновниците няма никой. Вие сте единственото длъжностно лице тук, няма на кого да ги пратя.
-Като съм единствен тук, всеки ли, който почука, трябва да влезе при мен?
-Не знам, г-н Президент, затова дойдох да питам. А и тези се представят като „важни“…
-Важни? Кои са те…
Офицерът извади някакво листче от джоба си – очевидно бе записал имената. А след като го бе направил, очевидно не ще да бяха някакви толкова известни хора. Т.е. вероятността да бяха наистина важни, бе минимална.
-Единият е заместник-председателят Пловдивския партиен съвет на Десните консервативни реформатори. Казва се Петър Михайлов. А другият – това е жена – заместник-председател на Плевенската организация на Партия Лява справедливост – Ивайла Петкова.
ДКР и ПЛС бяха двете основни партии. Първата бе управляваща, а втората – в опозиция. Двама регионални лидери се бяха появили пред портите на властта. Утопий усети, че проблемите започват. Проблемите с това, с което толкова години се бе сблъсквал, и сега всичко – отново…
-Пусни ги…
Качиха се за няколко минути, през което време Утопий успя единствено да се облече и да се освежи. Но доста набързо. Седна с креслото на Президента.
Двамата партийни функционери влязоха заедно. При други условия, биха се охулвали необуздано, в стремеж към властта. Но сега, вероятно същият този стремеж, ги караше да правят друго. Дори седнаха един до друг. Като влюбени…
Заговори жената:
-Г-н Министър… – започна тя с предишното му звание. Очевидно това бе мнението и за него. И очевидно бяха избрали тя да говори, защото той бе мъж - …Нашите две партии високо ценят навременната ви и убедителна реакция след снощното нещастие. Благодарим Ви за което, и решихме, че сте останете и в новата администрация. Страната има нужда от хора като Вас, в този труден момент. А ние сме тук, за да ви представим състава на новото правителство на националното съгласие, което ще поеме властта. Постигнахме споразумение. В този момент е нужно национално единство.
Утопий я гледаше никак не изненадано. Всъщност, единствената изненада у него бе колко бързо бе сработил инстинктът на алчността и как само са една нощ тези двамата регионали бяха установили взаимния си интерес, и се бяха наговорили.
-Вие двамата се от Пловдив и Плевен. – отвърна Президентът – И сте заместници на местните ръководства. Всичко нагоре ли не съществува вече?
Двамата заеха тъжна поза. Този път мъжът каза:
-Да, за съжаление нашите лидери вече ги няма. Направиха много за страната, но ги няма. Ще ги запомним с добро…
Тези думи бяха екстремно странни, защото по същество означаваше, че управляващата партия хвали и лидерите на опозицията, нещо което до вчера бе абсолютна ерес. Вероятно същото мислеше и жената.
-Да, ще ги запомним… - каза Утопий, но без да каже непременно с „добро“ – И вие сте проучили всичко, и сте установили, че няма никой над вас от партиите ви?
-Да, г-н Министър… - каза Михайлов, на свой ред потвърждавайки какво мисли за ранга му. Очевидно го имаха за случаен служител, временно застанал тук, докато партиите си върнат управлението.
-Заместник-председатели на региони. Сигурни ли сте, че няма оцелял никой от централните ръководства на партиите? Или поне някой председател – на Варна, Бургас – те са далеч от София.
-Мислим, че сме ние, г-н Министър. А и по-важното е, че партиите ни са с нас. За страната не е толкова важно какви сме точно, а че трябва да поемем отговорността за самата страна. Другите няма да възразят…
Най-вероятно поне част от „другите“ вече ще да бяха консултирани, и сигурно бяха получили обещания за съответните постове.
-Тоест вие сте тук, от името на двете партии, по принципа „който първи дойде, той печели“… - каза Утопий.
-Това е съществуващ правен принцип. В кризисни ситуации, когато трябва да се действа бързо, се прилага… - каза Михайлов.
-И сте готови със състав на кабинета, с всичко. Ще спасите държавата…
-Да, разбира се. А вие – заради изключителните ви заслуги, ще бъдете вече не просто министър, а ставате вицепремиер… Необходимо е само да подпишете този документ за формално предаване на властта, защото вие сте единственият оцелял от старата. Трябва да има приемственост…
И му подаде един лист.
И колкото повече го четеше, толкова повече се изумяваше до къде може да стигне самозабравата и стремежът към власт.
Това бе не просто състав на ново правителство. Това бе списък с всички други ключови държавни постове. Михайлов щеше да стане Президент, а Петкова – премиер. Отделно бяха намерили и „назначили“ председател на парламента, кмет на София, главен прокурор, върховни съдии, министри, и дори нови депутати. Нови депутати, без да са проведени избори. Просто с един подпис. И всичко друго по същия начин. Тежка нощ ще да бе текла в политическите среди, докато той бе спал. Хората милееха за България, и бяха дали всичко за нея – дори съня си, за това да и осигурят „правителство на спасението“. Имаше го и него разбира се – отново министър на културата, но вече и заместник-председател на Министерския съвет. Повишаваха го…
-Всичко това е извън всякаква Конституция и закон… - отвърна Утопий – Как мога аз да назначавам нови депутати? Те се избират! И дори да ги назнача, те трябва да издигнат Председател на парламента, а не аз да го посочвам. А кмет, главен прокурор, съдии и всичко останало – как е възможно да се случи…
Михайлов се усмихна и каза:
-Вижте, г-н Министър, ситуацията е извънредна. Единственото, което можете да направите, са някакви извънредни решения. Вие не назначавате никого. Ние го правим. Вие единствено осъществявате връзката на старата власт с новата. И всичко е съвсем нормално – защото каквото и да направите в момента, ще е незаконно. Ние сме в конституционна криза. Вие – като министър, не можете автоматично да станете Президент. Нито ние можем да назначаваме депутати и прокурори. Няма разписано в Конституцията какво се прави в подобна ситуация. Тя е решима само с извънконституционни мерки. Единственото, което ги легитимира, е връзката със старата власт, която е била конституционна. Вие. Просто поставете един подпис и оставете ние да довършим останалото…
-Значи вие двамата – загрижени за народа, ще предприемете неконституционни действия, в името на народа… - попита Утопий.
-Не сме само двамата… - каза жената – подкрепят ни десетки хора, и такива с опит… - тя посочи списъка.
Не може да се каже, че не го дразнеха. Страната би трябвало още да е в някакъв вид траур. В крайна сметка, дори това да бе старият корумпиран елит, бяха загинали доста хора. А тези двамата вече бяха разпределили порциите. Бяха нарисували следващия елит…
-Аз съм с по-малко политически опит от вас… - каза Утопий – Но все пак разбирам демокрацията по друг начин. Тя представлява решение на народа да възложи управлението на определени хора. Ако с тези хора се случи нещо, трябва отново да се обърнем пряко към народа. Именно той е основният легитиматор. А не съм аз – като носител на наследството от старата власт…
Двамата се спогледаха. Този натрапник се опъваше. Не очакваха това от второстепенен министър, случайно озовал се не само сега на върха, а и преди това – като член на правителството.
-Разбира се, г-н Министър. Крайната цел е да се организират избори – вероятно дори за Велико Народно Събрание, защото кризата е огромна. Но преди това трябва организация, да се възстанови държавността. След шест месеца или година, разбира се – народът ще има последната дума…
-Последната дума? – попита Утопий.
-Разбира се – ние сме демократи… - отвърна Михайлов.
-А всички думи, преди последната, ще ги имате вие… - каза Президентът.
-Няма друг начин – държавата не може без администрация. Временна администрация, но някой трябва да поеме ежедневната работа… - каза жената.
-Ежедневната работа едва ли е спряла… - каза Утопий – всички чиновници ще си дойдат на работа, всеки строител ще си иде на обекта, всеки полицай ще е на поста си. Държавата си е тук… И няма да блокира. Само началниците ги няма, но това не винаги е за лошо… - допълни той.
-Разбира се, така е. Но администрацията не може да работи без лидерство… - каза Михайлов.
Утопий се облегна назад. Замисли се, и помълча за малко.
След това взе списъка и се вгледа в него. Всъщност, бяха му направили чудесна услуга. Ситуацията много приличаше на тази преди векове, когато Хан Телериг бе поискал от византийския император списък с агентите му в България, на които „да се опре“. Онзи глуповато му ги изпратил, и той ги изтребил до един. Тези двамата бяха на върха на айсберга от наследници на старата олигархия, която искаше да създаде нова. Но списъкът бе с всички останали. Много от които иначе биха могли пак да се промъкнат тихомълком.
-Благодаря Ви за този списък. Много е ценен… - каза Утопий.
-Разбира се, това са най-добрите ни хора… - доволно каза Михайлов. Очевидно подписът бе въпрос на секунди.
Утопий повика охранителя и му прошепна нещо. Онзи излезе.
-Тук в момента няма нито един чиновник. Охраната ще изведе всичко в деловодството. – каза Утопий, извади от някъде един бял лист, и започна да пише.
След малко охранителят се върна с още четирима – но не деловодители, а други охранители. Всички бяха с извадени оръжия.
-Г-н Михайлов, г-жо Петкова, арестувам Ви за опит да държавен преврат… - каза Утопий, като вече се бе и изправил страховито. Той бе доста висок човек. След това извади списъка и го връчи заедно с новонаписания лист. Оказа се заповед за арест. Подаде я на охранителя:
-Днес до 12 часа всички тези хора да бъдат арестувани и въдворени под специална охрана в Централния Софийски Затвор. За тях ще отговаря лично новият Министър на вътрешните работи – Вие, г-н Зарков – някак бе успял да научи името на охранителя.
-Аз! Министър! – попита охранителят.
-Някой от тия ли да сложа? – попита го Утопий гледайки към списъка.
Онзи бързо разбра.
-Тъй вярно, г-н Президент… - каза той, и козирува.
Мъжът и жената вече бяха с белезници.
-Това е лудост! Вие сте узурпатор! – каза ядосано Михайлов. Толкова близо до властта, и сега – в затвора. Както съществуваше онази историческа истина – във висшата власт, разликата между короната и тъмницата може да бъде само един миг.
-Няма узурпатори днес, г-н Михайлов… - отвърна Утопий – Сам казахте, че сме в Конституционна криза, и законов път за изход няма. Каквото и да направя ще е не-конституционно. Аз правя, каквото намирам за по-добро за народа…
-Народът не прощава на диктаторите! – каза Михайлов – Народът ще защити своите демократично избрани лидери…
Утопий се усмихна на свой ред:
-Съмнява ме народът да е влюбен в своите партии… - каза и се обърна към новия си министър – Тези двамата не в затвора. Пращаме ги при Големия началник – в Американското посолство. Те се опитаха да завземат властта, и да ни извадят от НАТО и Европейския съюз. Те са руски шпиони и предатели. Нека Посланикът реши какво да ги правим…
-Моля? Аз – руски шпионин… - извика Михайлов.
-Г-н Министър, изпълнете заповедта, и предайте тези чужди агенти на Посолството.
След което се обърна за последно и към тях:
-Тази държава никога не е губила своите лидери. Тя загуби само своята колониална администрация. Истинският лидер винаги е бил в Посолството. Ако искахте власт, там трябваше да идете. А не да заговорничите с мен да ставаме нова руска губерния…
Потресени и без думи, двамата самоназначили се за Президент и Премиер, бяха изведени в белезници…
Добри Божилов
06.12.2020
Следва...
Няма коментари:
Публикуване на коментар