-Марките? Те едва ли имат нещо общо с политиката и история? - отвърна Фердо.
-Но са важни за личността, имаща връзка с политиката…
-Е, щом искате - вие поръчвате музиката. Ще говорим за марки. Но и аз имам правото на своя въпрос - има ли марки във вашето време…
Онзи се усмихна и отвърна:
-Има, в музеите. Но повечето са реконструкции. Оригинални почти не съществуват. Но от малкото оцелели, има и от твоите. Предполагам разбираш защо въпросът е важен за нас.
-Какво означава реконструкции? Не може всички марки да изчезнат, дори след осем века. Има запазени ръкописи на по двайсет века.
-Така е наистина, но човечеството има качеството да минава през много и различни епохи, сменящи ценностите си. Факт е, че марките изчезват като производство, заедно с изчезването на пощите. И макар да се очакваше друго, истината е, че именно Пощите носеха смисъла и стойността на марките. Хората мислеха, че колекционерството е достигнало до такива нива, че самото то може да бъде индустрия. Но марки без Пощи са безсмислица. Те са просто отпечатани картинки. Каквито може да има всякакви, а не толкова далеч след твоето време, и хората можеха да си ги печатат у дома. Картинка под печат, не е марка. Онова, което я прави марка, е Пощата. С изчезването ѝ, дойде и залезът на марките. Останаха, разбира се, старите марки, и те все повече поскъпваха. Но липсата на нови, по същество уби филателията, защото изключи от нея по-бедните колекционери, милионите обикновени хора. А хоби, свързано само с богатите, е ограничено. Останалото бе въпрос на време…
-Пощите са изчезнали? Как е възможно това? - не разбираше Фердинанд.
-Технологията на транспорт се промени. Нали знаеш за телеграмите. Дойде време, в което всеки може да прати телеграма от дома си. До всеки друг. При това напълно безплатно. Така пощите изгубиха основния си оборот - писмата. Останаха само за документи, но те бяха малко. Известно време оцеляха и колетите, но постепенно се появиха други услуги за доставка, и така и самите пощи станаха ненужни. Но марките - те са основно за таксуване на писма. Без писма, няма марки…
-Какво забележително бъдеще…
-Бъдещето непрекъснато се ускорява. Появяват се какви ли не нови правила, и нови цели за хората. Истината е, че с времето, дори земята изгуби своята стойност. Земята е ценна за прединдустриалното общество, основано на земеделие. Повече земя - повече пари, по-силна империя. С индустриализацията, и с това, което предстои в годините след смъртта ти, светът се промени. Една държава може да е по-силна от друга - сто пъти по-голяма от нея. Появиха се дори не-държави, по-силни от държави - едни капиталисти и собственици, влияещи на самите държави, ръководещи ги. Земята е важна за изхранването на хората, но при свръх производство на храни навсякъде, тя не толкова важна за величието на нацията…
-Моите катастрофи и загуби могат да се окажат безсмислени…
-Със сигурност в най-важното не си се провалил - да има българи. Наличието на население, и размножаването му, е универсална ценност във всички епохи - та чак до след осем века…
-Ако можех да знам всичко това по-рано… - тъжно каза царят.
-Щеше да имаш друго поведение. Щеше да се промениш, а с това да промениш и историята. Затова не можехме да ти го кажем по-рано…
-Е, добре че все пак някога ми го казахте… Та сега - марките…
-Марките… - кимна Пратеникът.
Фердинанд се замисли малко, и започна:
-Би било по-добре, ако като говорим за марки, мога да ги покажа…
-Няма как да стане. Дори аз нямам достъп до материалния свят във вашето време. Мога да вляза само в съзнанието ти.
-Значи ще говорим за марки, без марки…
-Приблизително…
-От къде ли да започна? - зачуди се Фердо. След миг рече:
-Стигна ли до вас най-ценната ми марка - “Черното Пени”.
-Разбира се, при нас има “Черно Пени”, и считаме че то е твоето. Но има спорове. Твърди се, че това е бройката на английското кралско семейство. Че е била спасена от Лондонския апокалипсис в края на 21 век. Но сериозните учени не разбират какъв е смисълът да се спасят марки, като не е спасено самото кралско семейство, нито безбройните му други ценни произведения на изкуството - картини, статуи, книги… Няма логика. Затова приемаме за по-вероятно тази марка да е твоята, още повече че е намерена в България.
-Лондонски апокалипсис? - попита Фердинанд - Англичаните спечелиха войната.
-Ако е за войни, човекът винаги има още какво да измисли. Но това по-натам. Разбираш колко е важен разказът ти, за да разберем чие е това “Черно Пени”.
-Черното Пени… - каза Фердинанд, сякаш говорейки на себе си - Черното Пени - повтори той, а сетне продължи - Това бе надлъгване между мошеници, и май аз излязох по-голямата лисица… Случи се в Париж, през трийсет и осма…
***
Бе похарчил вече няколко десетки хиляди франка, и това очевидно бе отворило апетита на търговеца. И той бе решил да го измами. Разбира се, не лично. Фердинанд му бе постоянен и твърде щедър клиент, за да го загуби. Представи всичко като нужда от помощ:
-Един антиквар има стара книга, и вътре се е залепила една марка. Би ми направил услуга, ако я погледнеш. Мисля, че е истинска, но книгата е поливана с вода, и марката се е неотлепяема. Който купува марката, ще купи и книгата… - каза Франсоа.
-Каква е марката?
-Точно това е най-ценното - антикварят не знае за стойността ѝ. Аз се правя че гледам книгата. Но марката е “пенито”...
-”Пенито”? В книга? - попита Фердинанд. “Черното пени” бе най-скъпата марка в света. Това бе първата изобщо издадена такава марка, и не бяха останали много запазени бройки от нея.
-Да, поставена е там - между страниците, очевидно с цел съхранение. Но после книгата е намокрена, и самата марка се е залепила. Собственикът мислел да я отлепи и изхвърли, но се страхувал да не повреди книгата. И така, тя си стои още там…
-Би било добре да я видим… - каза Фердинанд.
-Разбира се, веднага… - отвърна търговецът и след няма и минута, кепенците на собствения му магазин бяха спуснати, и тръгнаха към една улица на 3 преки встрани.
Още в началото, Фердинанд се усъмни, че му готвят измама. Тази толкова рядка марка, пък и опитен антиквар, да не знае какво е “пенито”. Но бързането и затварянето на собствения магазин веднага, потвърдиха съмненията му. Най-вероятно искаха да му пробутат фалшификат, но никой не му го предлагаше, а просто се търсеше “съвет”. Това е стръвта на въдицата, и той трябваше да клъвне. Царят, освен всичко друго, бе и запален ловец и риболовец, та направи и това иронично сравнение сам за себе си… Рибка на въдицата.
След няколко минути стигнаха. Антикварят се казваше Жискар, и като цяло имаше добро име. Макар че в последните години се случваха доста измами със стари книги, като цяло антикварите опазваха името си като прехвърляха отговорността на купувача. Имаше дори една практика да се дава книгата за “оглед”, и тя цяла седмица да стои у клиента, като той после имаше право да я върне, и да си получи обратно парите. Тази стратегия бе общо взето успешна, защото повечето купуващи бяха неквалифицирани, и разчитаха именно на наличието на тази седмица, като доказателство, че книгата е истинска. “Търговецът знае, че ще я покажа на някой, който разбира, и няма как да ме измами. Следователно няма да ме мами” - така мислеше купувачът, и почти никога не я показваше на “някой който разбира”. А търговецът знаеше това, и спокойно пробваше с добре изпипани фалшификати.
Когато ли пък се установеше подобно нещо, той вдигаше ръце, и казваше: “И аз съм измамен, много добра изработка е това…” А клиентът изпадаше в ситуация едва ли не и да се срамува, че като “голям ценител”, е допуснал подобно нещо. Доста клиенти изобщо не съобщаваха, а други - опитваха да препродадат фалшификата.
Жискар ги посрещна много ведро, и ги покани вътре. Явно имаха предварителна уговорка с Франсоа. Купувачът трябва да се ухажва всякак, и затова Фердинанд се озова на една доста вкусна маса, отрупана с пресни и всякакви курабийки - от близката пекарна. На масата имаше дори бутилка вино, на цена около сто франка. Някогашният монарх бе почитател и на хубавата храна, което му личеше и във външния вид. Но цялата тази постановка, ни най-малко не бе замъглила съзнанието му.
-Много сте щедър, Жискар, но аз набързо минавам от тук. След три часа ми е влакът и имам и друга работа. Франсоа ме покани само да погледна една книга, която иска да купи, затова по-набързо почерпката… - каза той, и след миг отхапа от една от курабийките - така “на крак”. Вкусни бяха.
-Разбира се, Ваше Величество… - отвърна антикварят в републиканска Франция, към човек, който вече не бе цар, и реално не носеше тази титла. Едно очаквано изгодно ласкателство.
Франсоа и Фердинанд седнаха край масата, а Жискар отиде в съседната стая да донесе книгата.
Тя самата се оказа наистина интересна находка. Отпечатана бе преди около сто и петдесет години, и бе в добро състояние. Личаха следите от намокрянето, но в никой случай не бе сериозно повредена. Бе на испански език - стар рицарски роман.
Фердинанд я взе в ръцете си, и я огледа с поведението на професионалист. Кориците бяха добре запазени, под внимателно поддържана подвързия. Страниците бяха леко пожълтели, но се четяха с лекота, и можеха да се прелистват. Очевидно бе съхранявана правилно - далеч от Слънце. Прочел хиляди книги, и държал поне няколко десетки подобни на тази в ръцете си, Фердинанд прецени, че честната ѝ цена е около двайсет хиляди франка. Но допускаше, че му играят номер с “марката”, и ще поискат повече - уж за книгата, правейки се че просто започват от “по-високо ниво”, за да се пазарят. Но реално мислеха да му я пробутат, заради марката, която той можеше да приеме за истинска.
-Добра книга. Няма да загубиш, ако я купиш. С времето, цената ѝ ще се качва… - каза царят на Франсоа.
-И аз така мисля… - потвърди онзи - Малко съм затруднен сега с парите, че изплащам един дълг. Но скоро ще ги имам, и мога да я купя. Ако няма друг клиент…
-Клиенти има доста… - включи се Жискар - Но искат евтино. Затова може и да почака за теб, приятелю Франсоа.
-Колко предлагат… - попита Фердинанд.
-Десет-петнайсет хиляди франка. Срамота. Книгата струва поне тройно, дори въпреки малкия си дефект… - каза небрежно антикварят.
-Дефект? Какво ѝ е? - попита Фердинанд и я прелисти отново.
-Една стара марка се е залепила на петдесет и осма страница. Сигурно е сложена там за съхранение, забравена е, и накрая водата е разтворила лепилото, и сега е здраво на страницата.
Франсоа прелисти и показа - наистина имаше марка там, с вид на “Черното пени” и закриваше съвсем малка част от текста.
Фердинанд усети, че идва моментът и той да подведе другата страна:
-Тази марка е издадена около петдесет години, преди намокрянето на книгата....
-Да, това е станало някъде около началото на века…
-Значи книгата може би половин век някъде, не е отваряна. Не е четена. Затова е толкова запазена… - похвали той продукта за продажба.
Това стопли сърцето на търговеца.
-Може би и преди това рядко е отваряна. Няма причина в една библиотека, във втората половина на деветнайсети век да стои недокосвана, а в първата да е било нещо различно…
-Добре съхранена книга… - с тон на силно заинтригуван каза Фердинанд. А погледът му не се отделяше от марката. Очевидно и двамата тук не допускаха тя да е истинска. Извади от джоба си лупата на “Цайс”, която винаги по придружаваше като купуваше марки. Огледа внимателно, и гледайки каза:
-Марката не пречи много, не е повредила хартията. Може и да е възможно да се отлепи, без сериозни щети…
А през това време гледаше не буквите и хартията, а само и единствено марката. Познаваше добре трите основни вида фалшификати на “пенито”. Най-много бяха едни екземпляри с леко синеещ цвят. Не бяха до докарали идеално, и леко синееше. Но в случая такова нещо нямаше. Оригиналното “пени” имаше и една особеност в косата на кралица Виктория, отпечатана на нея. Това не го бяха изпипали фалшификаторите. Но и то липсваше. Третата серия фалшификати бе с идеално отпечатани букви, което не съобразяваше, че технологията се бе развила, и преди сто години те бяха малко по-груби. Но и това не присъстваше. Тоест трите основни вида подправяния очевидно не бяха налице. Дали обаче имаше нещо ново?
Фердинанд внимателно огледа всичко, и сякаш се отдели от другите двама те го забелязаха и размениха погледи, значещи: “Май клъвна”. Не допускаха марката да е истинска и по още една причина - книгата бе стояла десетилетия в испанска библиотека, и нямаше логика в нея да има марка. Би било логично да е някъде в Англия, но ако в Испания някой колекционираше марки, нямаше да ги държи вътре в книга.
Царят гледа дълго и внимателно. Ръбовете, разстоянията от тях до самия печат, някои малки познати дефекти на истинското “пени”. Бе добър филателист, и познаваше този екземпляр… Истинска изглеждаше.
Известен проблем бе залепянето ѝ. Марки можеха да се отлепят, но с риск от повреда. Което би снижило стойността им. Фердинанд знаеше всички съвременни начини за това - с добре подготвен разтвор от вода и някои безвредни съединения. Истината е, че марка може да се мокри, защото тя изначално е предвидена за това - нали за да се залепи, трябваше да се навлажни лепилото отзад. Водата би повредила повече страницата на книгата, отколкото самата марка. Но понякога отлепянето криеше рискове. И двамата търговци не допускаха, че самата марка може да се отлепи безопасно. Може би затова не бяха потърсили друг съветник, който да я оцени. Те търсеха глупак, който да повярва, че тя е истинска, и да купи книгата, с идеята че може да я отлепи.
Точно “глупак” като Фердинанд.
-Марката не уврежда сериозно книгата. Това е само една страница, а общо са петстотин. Може да се каже, че дори придава чар на книгата… - рече царят, и добави - А пред приятелите си, собственикът може да се хвали, че има и “Черното пени” - макар и залепено… Те няма да разбират… - усмихнато под лукавия си мустак каза той.
А Жискар включи своята дълго предварително подготвена усмивка:
-Виждаш ли, Франсоа, истинско съкровище е тази книга. Идеална добавка за твоята богата библиотека…
-Разбира се…- отвърна Франсоа - Непременно ми я запази. Мога дори да ти дам капаро. Трудно ще ми е при тези дългове, но капаро мога да дам. Примерно десет процента.
-Четири хиляди франка? - попита театрално Жискар - Трудно ще ти е. Сесилия ще ти стопи нервите.
Сесилия бе съпругата на Франсоа - доста свирепа французойка, внимаваща за парите на семейството.
-Е, трудно ще е със Сесилия, но да изпускам такава книга… - тъжно каза Франсоа.
А Фердинанд се правеше, че не ги чува, а прехласнато гледаше книгата. Марката почти сигурно бе истинска. Струваше стотици хиляди франкове. Наистина, бе залепена, и може би - невъзможно да се отлепи. Това би свалило цената и - може би наполовина. Но царят имаше и друга мисъл в главата си. Мисъл, която малко филателисти се досещаха. Марките бяха дългосрочна инвестиция. Оставаха за поколенията. Защо тогава бе нужно той да я отлепя? Би могъл просто да отдели страницата, и да я постави при другите марки. Вътрешността на книга не бе място за съхранение на подобни ценности. Но можеше да откъсне страницата, или част от нея, и после да пази всичко заедно в класьор. А след петдесет или сто години - може би щеше да има нови методи за отлепяне. Нови химикали, разтвори… Други от многобройните му хобита бяха химията, биологията и ботаниката. Имаше дори една пеперуда кръстена на негово име. Име, което остана, дори въпреки грандиозните провали в управлението, довело до очернянето, и махането му от всякъде. Но на пеперудата остана. Фердинанд бе и учен. Добре разбираше еволюцията на познанието - Човечеството се развиваше. И някой някой от наследниците му щеше да има как да отлепи марката.
-Мога да ти заема сумата, приятелю… - обърна се той към Франсоа.
-Четиридесет хиляди франка? - изненадано подскочи онзи.
-Освен ако не се спазариш с приятеля си за отстъпка. Аз само давам заем. Ти ще го плащаш.
-Четиридесет хиляди е вече с отстъпка. Тази книга струва повече… - каза Франсоа.
-Значи няма да се пазариш - твоя си работа… - каза Фердинанд.
-Заемът не е малък… - включи се Жискар - Сесилия ще е недоволна.
-Да, Сесилия… - обречено каза Франсоа - Може да съм затруднен с изплащането. Или да се забави. Как ще имате гаранции, Ваше Величество… - изрече финалното ласкателство французинът.
-Вярвам ти, приятелю. Толкова пъти съм купувал от теб. Но ако искаш, ще задържа книгата. Ще стои при мен, докато намериш парите. Междувременно ще се опитам да махна марката. Без да повреждам книгата…
Очите и на двамата френски мошеници светнаха. Очите на Лисицата не светеха, бе прикрит идеално.
-Ти си неоценим приятел, Фердо… - каза му вече с известна доза фамилиарничене Франсоа - Българите изгубиха като вече не си им цар… Толкова умен, културен и щедър човек…
-Синът ми е цар сега. Все пак не е толкова зле… - отвърна Фердинанд, пишейки вече чек.
Влакът му наистина бе след няколко часа.
Разбира се, Франсоа никога не плати дълга си. Написа писмо, че отлага за неопределено време, защото съпругата му го заплашила с развод. После написа ново писмо, че трябва да задоми дъщеря си. После дойде войната. Най-жестоката война в историята, а Париж бе окупиран. Книгата стана собственост на рода Сакс Кобург Гота.
***
-Бил сте доста умен да заложите на отлепяне в бъдещето… - каза Борис.
-Светът се развиваше пред очите ми. В Първата война воювахме в окопи, и с кавалерия. Във Втората - с танкове и самолети. Нищо общо. Видяхме дори атомна експлозия. Кой знае какво ни чака в бъдеще. Нелогично е да не се открие начин да се отлепи една марка.
-Вие опитахте все пак.
-Разбира се, вероятно можех и тогава да я отлепя, почти без увреди. Но защо би било нужно? И с парче хартия отзад, тя си е същата марка. Може да почака. Просто изрязах част от страницата, после залепих на нейно място листче със същия текст. Намерих го в друго издание на същата книга. Съдържанието се запази, книгата почти не загуби стойността си. А марката с хартията на гърба ѝ се озова в класьора. След като я изследвах много пъти сам, включително под моя доста мощен микроскоп.
-Още тогава сте бил сигурен? Щом и микроскоп е ползван…
-Разбира се. Изследвах всяка десета от милиметъра от това “пени”. Истинско беше...
-Тази марка, която ние имаме, е било отлепено именно от парче хартия от стара книга. Но не знаехме от коя. Това доказва, до голяма степен, че е вашата.
-Успели сте да я отлепите…
-Да, успели са едни българи, след около двеста години. Без никаква увреда… Но не са знаели от къде идва самата марка.
-Значи се оказах прав…
-Разбира се. Технологията ускори развитието си след вашето време. Ускори го неудържимо. А вие очевидно сте сключил изключителна сделка.
Фердинанд доволно се усмихна и среса мустаците си. Щяха да го погребат с тях.
-Страхотна сделка. Възвращаемост поне сто към едно…
-И сте направил голям принос към бъдещето. Кой знае къде би била изгубена тази марка, ако не я бяхте купили и съхранили. Книгата със сигурност е изчезнала…
-Тя също бе ценна находка. Но марката бе голямото попадение…
-Безспорно. Лисицата заслужава титлата си… - каза Пратеникът. Бяха доволни и той, и царят.
-Но са важни за личността, имаща връзка с политиката…
-Е, щом искате - вие поръчвате музиката. Ще говорим за марки. Но и аз имам правото на своя въпрос - има ли марки във вашето време…
Онзи се усмихна и отвърна:
-Има, в музеите. Но повечето са реконструкции. Оригинални почти не съществуват. Но от малкото оцелели, има и от твоите. Предполагам разбираш защо въпросът е важен за нас.
-Какво означава реконструкции? Не може всички марки да изчезнат, дори след осем века. Има запазени ръкописи на по двайсет века.
-Така е наистина, но човечеството има качеството да минава през много и различни епохи, сменящи ценностите си. Факт е, че марките изчезват като производство, заедно с изчезването на пощите. И макар да се очакваше друго, истината е, че именно Пощите носеха смисъла и стойността на марките. Хората мислеха, че колекционерството е достигнало до такива нива, че самото то може да бъде индустрия. Но марки без Пощи са безсмислица. Те са просто отпечатани картинки. Каквито може да има всякакви, а не толкова далеч след твоето време, и хората можеха да си ги печатат у дома. Картинка под печат, не е марка. Онова, което я прави марка, е Пощата. С изчезването ѝ, дойде и залезът на марките. Останаха, разбира се, старите марки, и те все повече поскъпваха. Но липсата на нови, по същество уби филателията, защото изключи от нея по-бедните колекционери, милионите обикновени хора. А хоби, свързано само с богатите, е ограничено. Останалото бе въпрос на време…
-Пощите са изчезнали? Как е възможно това? - не разбираше Фердинанд.
-Технологията на транспорт се промени. Нали знаеш за телеграмите. Дойде време, в което всеки може да прати телеграма от дома си. До всеки друг. При това напълно безплатно. Така пощите изгубиха основния си оборот - писмата. Останаха само за документи, но те бяха малко. Известно време оцеляха и колетите, но постепенно се появиха други услуги за доставка, и така и самите пощи станаха ненужни. Но марките - те са основно за таксуване на писма. Без писма, няма марки…
-Какво забележително бъдеще…
-Бъдещето непрекъснато се ускорява. Появяват се какви ли не нови правила, и нови цели за хората. Истината е, че с времето, дори земята изгуби своята стойност. Земята е ценна за прединдустриалното общество, основано на земеделие. Повече земя - повече пари, по-силна империя. С индустриализацията, и с това, което предстои в годините след смъртта ти, светът се промени. Една държава може да е по-силна от друга - сто пъти по-голяма от нея. Появиха се дори не-държави, по-силни от държави - едни капиталисти и собственици, влияещи на самите държави, ръководещи ги. Земята е важна за изхранването на хората, но при свръх производство на храни навсякъде, тя не толкова важна за величието на нацията…
-Моите катастрофи и загуби могат да се окажат безсмислени…
-Със сигурност в най-важното не си се провалил - да има българи. Наличието на население, и размножаването му, е универсална ценност във всички епохи - та чак до след осем века…
-Ако можех да знам всичко това по-рано… - тъжно каза царят.
-Щеше да имаш друго поведение. Щеше да се промениш, а с това да промениш и историята. Затова не можехме да ти го кажем по-рано…
-Е, добре че все пак някога ми го казахте… Та сега - марките…
-Марките… - кимна Пратеникът.
Фердинанд се замисли малко, и започна:
-Би било по-добре, ако като говорим за марки, мога да ги покажа…
-Няма как да стане. Дори аз нямам достъп до материалния свят във вашето време. Мога да вляза само в съзнанието ти.
-Значи ще говорим за марки, без марки…
-Приблизително…
-От къде ли да започна? - зачуди се Фердо. След миг рече:
-Стигна ли до вас най-ценната ми марка - “Черното Пени”.
-Разбира се, при нас има “Черно Пени”, и считаме че то е твоето. Но има спорове. Твърди се, че това е бройката на английското кралско семейство. Че е била спасена от Лондонския апокалипсис в края на 21 век. Но сериозните учени не разбират какъв е смисълът да се спасят марки, като не е спасено самото кралско семейство, нито безбройните му други ценни произведения на изкуството - картини, статуи, книги… Няма логика. Затова приемаме за по-вероятно тази марка да е твоята, още повече че е намерена в България.
-Лондонски апокалипсис? - попита Фердинанд - Англичаните спечелиха войната.
-Ако е за войни, човекът винаги има още какво да измисли. Но това по-натам. Разбираш колко е важен разказът ти, за да разберем чие е това “Черно Пени”.
-Черното Пени… - каза Фердинанд, сякаш говорейки на себе си - Черното Пени - повтори той, а сетне продължи - Това бе надлъгване между мошеници, и май аз излязох по-голямата лисица… Случи се в Париж, през трийсет и осма…
***
Бе похарчил вече няколко десетки хиляди франка, и това очевидно бе отворило апетита на търговеца. И той бе решил да го измами. Разбира се, не лично. Фердинанд му бе постоянен и твърде щедър клиент, за да го загуби. Представи всичко като нужда от помощ:
-Един антиквар има стара книга, и вътре се е залепила една марка. Би ми направил услуга, ако я погледнеш. Мисля, че е истинска, но книгата е поливана с вода, и марката се е неотлепяема. Който купува марката, ще купи и книгата… - каза Франсоа.
-Каква е марката?
-Точно това е най-ценното - антикварят не знае за стойността ѝ. Аз се правя че гледам книгата. Но марката е “пенито”...
-”Пенито”? В книга? - попита Фердинанд. “Черното пени” бе най-скъпата марка в света. Това бе първата изобщо издадена такава марка, и не бяха останали много запазени бройки от нея.
-Да, поставена е там - между страниците, очевидно с цел съхранение. Но после книгата е намокрена, и самата марка се е залепила. Собственикът мислел да я отлепи и изхвърли, но се страхувал да не повреди книгата. И така, тя си стои още там…
-Би било добре да я видим… - каза Фердинанд.
-Разбира се, веднага… - отвърна търговецът и след няма и минута, кепенците на собствения му магазин бяха спуснати, и тръгнаха към една улица на 3 преки встрани.
Още в началото, Фердинанд се усъмни, че му готвят измама. Тази толкова рядка марка, пък и опитен антиквар, да не знае какво е “пенито”. Но бързането и затварянето на собствения магазин веднага, потвърдиха съмненията му. Най-вероятно искаха да му пробутат фалшификат, но никой не му го предлагаше, а просто се търсеше “съвет”. Това е стръвта на въдицата, и той трябваше да клъвне. Царят, освен всичко друго, бе и запален ловец и риболовец, та направи и това иронично сравнение сам за себе си… Рибка на въдицата.
След няколко минути стигнаха. Антикварят се казваше Жискар, и като цяло имаше добро име. Макар че в последните години се случваха доста измами със стари книги, като цяло антикварите опазваха името си като прехвърляха отговорността на купувача. Имаше дори една практика да се дава книгата за “оглед”, и тя цяла седмица да стои у клиента, като той после имаше право да я върне, и да си получи обратно парите. Тази стратегия бе общо взето успешна, защото повечето купуващи бяха неквалифицирани, и разчитаха именно на наличието на тази седмица, като доказателство, че книгата е истинска. “Търговецът знае, че ще я покажа на някой, който разбира, и няма как да ме измами. Следователно няма да ме мами” - така мислеше купувачът, и почти никога не я показваше на “някой който разбира”. А търговецът знаеше това, и спокойно пробваше с добре изпипани фалшификати.
Когато ли пък се установеше подобно нещо, той вдигаше ръце, и казваше: “И аз съм измамен, много добра изработка е това…” А клиентът изпадаше в ситуация едва ли не и да се срамува, че като “голям ценител”, е допуснал подобно нещо. Доста клиенти изобщо не съобщаваха, а други - опитваха да препродадат фалшификата.
Жискар ги посрещна много ведро, и ги покани вътре. Явно имаха предварителна уговорка с Франсоа. Купувачът трябва да се ухажва всякак, и затова Фердинанд се озова на една доста вкусна маса, отрупана с пресни и всякакви курабийки - от близката пекарна. На масата имаше дори бутилка вино, на цена около сто франка. Някогашният монарх бе почитател и на хубавата храна, което му личеше и във външния вид. Но цялата тази постановка, ни най-малко не бе замъглила съзнанието му.
-Много сте щедър, Жискар, но аз набързо минавам от тук. След три часа ми е влакът и имам и друга работа. Франсоа ме покани само да погледна една книга, която иска да купи, затова по-набързо почерпката… - каза той, и след миг отхапа от една от курабийките - така “на крак”. Вкусни бяха.
-Разбира се, Ваше Величество… - отвърна антикварят в републиканска Франция, към човек, който вече не бе цар, и реално не носеше тази титла. Едно очаквано изгодно ласкателство.
Франсоа и Фердинанд седнаха край масата, а Жискар отиде в съседната стая да донесе книгата.
Тя самата се оказа наистина интересна находка. Отпечатана бе преди около сто и петдесет години, и бе в добро състояние. Личаха следите от намокрянето, но в никой случай не бе сериозно повредена. Бе на испански език - стар рицарски роман.
Фердинанд я взе в ръцете си, и я огледа с поведението на професионалист. Кориците бяха добре запазени, под внимателно поддържана подвързия. Страниците бяха леко пожълтели, но се четяха с лекота, и можеха да се прелистват. Очевидно бе съхранявана правилно - далеч от Слънце. Прочел хиляди книги, и държал поне няколко десетки подобни на тази в ръцете си, Фердинанд прецени, че честната ѝ цена е около двайсет хиляди франка. Но допускаше, че му играят номер с “марката”, и ще поискат повече - уж за книгата, правейки се че просто започват от “по-високо ниво”, за да се пазарят. Но реално мислеха да му я пробутат, заради марката, която той можеше да приеме за истинска.
-Добра книга. Няма да загубиш, ако я купиш. С времето, цената ѝ ще се качва… - каза царят на Франсоа.
-И аз така мисля… - потвърди онзи - Малко съм затруднен сега с парите, че изплащам един дълг. Но скоро ще ги имам, и мога да я купя. Ако няма друг клиент…
-Клиенти има доста… - включи се Жискар - Но искат евтино. Затова може и да почака за теб, приятелю Франсоа.
-Колко предлагат… - попита Фердинанд.
-Десет-петнайсет хиляди франка. Срамота. Книгата струва поне тройно, дори въпреки малкия си дефект… - каза небрежно антикварят.
-Дефект? Какво ѝ е? - попита Фердинанд и я прелисти отново.
-Една стара марка се е залепила на петдесет и осма страница. Сигурно е сложена там за съхранение, забравена е, и накрая водата е разтворила лепилото, и сега е здраво на страницата.
Франсоа прелисти и показа - наистина имаше марка там, с вид на “Черното пени” и закриваше съвсем малка част от текста.
Фердинанд усети, че идва моментът и той да подведе другата страна:
-Тази марка е издадена около петдесет години, преди намокрянето на книгата....
-Да, това е станало някъде около началото на века…
-Значи книгата може би половин век някъде, не е отваряна. Не е четена. Затова е толкова запазена… - похвали той продукта за продажба.
Това стопли сърцето на търговеца.
-Може би и преди това рядко е отваряна. Няма причина в една библиотека, във втората половина на деветнайсети век да стои недокосвана, а в първата да е било нещо различно…
-Добре съхранена книга… - с тон на силно заинтригуван каза Фердинанд. А погледът му не се отделяше от марката. Очевидно и двамата тук не допускаха тя да е истинска. Извади от джоба си лупата на “Цайс”, която винаги по придружаваше като купуваше марки. Огледа внимателно, и гледайки каза:
-Марката не пречи много, не е повредила хартията. Може и да е възможно да се отлепи, без сериозни щети…
А през това време гледаше не буквите и хартията, а само и единствено марката. Познаваше добре трите основни вида фалшификати на “пенито”. Най-много бяха едни екземпляри с леко синеещ цвят. Не бяха до докарали идеално, и леко синееше. Но в случая такова нещо нямаше. Оригиналното “пени” имаше и една особеност в косата на кралица Виктория, отпечатана на нея. Това не го бяха изпипали фалшификаторите. Но и то липсваше. Третата серия фалшификати бе с идеално отпечатани букви, което не съобразяваше, че технологията се бе развила, и преди сто години те бяха малко по-груби. Но и това не присъстваше. Тоест трите основни вида подправяния очевидно не бяха налице. Дали обаче имаше нещо ново?
Фердинанд внимателно огледа всичко, и сякаш се отдели от другите двама те го забелязаха и размениха погледи, значещи: “Май клъвна”. Не допускаха марката да е истинска и по още една причина - книгата бе стояла десетилетия в испанска библиотека, и нямаше логика в нея да има марка. Би било логично да е някъде в Англия, но ако в Испания някой колекционираше марки, нямаше да ги държи вътре в книга.
Царят гледа дълго и внимателно. Ръбовете, разстоянията от тях до самия печат, някои малки познати дефекти на истинското “пени”. Бе добър филателист, и познаваше този екземпляр… Истинска изглеждаше.
Известен проблем бе залепянето ѝ. Марки можеха да се отлепят, но с риск от повреда. Което би снижило стойността им. Фердинанд знаеше всички съвременни начини за това - с добре подготвен разтвор от вода и някои безвредни съединения. Истината е, че марка може да се мокри, защото тя изначално е предвидена за това - нали за да се залепи, трябваше да се навлажни лепилото отзад. Водата би повредила повече страницата на книгата, отколкото самата марка. Но понякога отлепянето криеше рискове. И двамата търговци не допускаха, че самата марка може да се отлепи безопасно. Може би затова не бяха потърсили друг съветник, който да я оцени. Те търсеха глупак, който да повярва, че тя е истинска, и да купи книгата, с идеята че може да я отлепи.
Точно “глупак” като Фердинанд.
-Марката не уврежда сериозно книгата. Това е само една страница, а общо са петстотин. Може да се каже, че дори придава чар на книгата… - рече царят, и добави - А пред приятелите си, собственикът може да се хвали, че има и “Черното пени” - макар и залепено… Те няма да разбират… - усмихнато под лукавия си мустак каза той.
А Жискар включи своята дълго предварително подготвена усмивка:
-Виждаш ли, Франсоа, истинско съкровище е тази книга. Идеална добавка за твоята богата библиотека…
-Разбира се…- отвърна Франсоа - Непременно ми я запази. Мога дори да ти дам капаро. Трудно ще ми е при тези дългове, но капаро мога да дам. Примерно десет процента.
-Четири хиляди франка? - попита театрално Жискар - Трудно ще ти е. Сесилия ще ти стопи нервите.
Сесилия бе съпругата на Франсоа - доста свирепа французойка, внимаваща за парите на семейството.
-Е, трудно ще е със Сесилия, но да изпускам такава книга… - тъжно каза Франсоа.
А Фердинанд се правеше, че не ги чува, а прехласнато гледаше книгата. Марката почти сигурно бе истинска. Струваше стотици хиляди франкове. Наистина, бе залепена, и може би - невъзможно да се отлепи. Това би свалило цената и - може би наполовина. Но царят имаше и друга мисъл в главата си. Мисъл, която малко филателисти се досещаха. Марките бяха дългосрочна инвестиция. Оставаха за поколенията. Защо тогава бе нужно той да я отлепя? Би могъл просто да отдели страницата, и да я постави при другите марки. Вътрешността на книга не бе място за съхранение на подобни ценности. Но можеше да откъсне страницата, или част от нея, и после да пази всичко заедно в класьор. А след петдесет или сто години - може би щеше да има нови методи за отлепяне. Нови химикали, разтвори… Други от многобройните му хобита бяха химията, биологията и ботаниката. Имаше дори една пеперуда кръстена на негово име. Име, което остана, дори въпреки грандиозните провали в управлението, довело до очернянето, и махането му от всякъде. Но на пеперудата остана. Фердинанд бе и учен. Добре разбираше еволюцията на познанието - Човечеството се развиваше. И някой някой от наследниците му щеше да има как да отлепи марката.
-Мога да ти заема сумата, приятелю… - обърна се той към Франсоа.
-Четиридесет хиляди франка? - изненадано подскочи онзи.
-Освен ако не се спазариш с приятеля си за отстъпка. Аз само давам заем. Ти ще го плащаш.
-Четиридесет хиляди е вече с отстъпка. Тази книга струва повече… - каза Франсоа.
-Значи няма да се пазариш - твоя си работа… - каза Фердинанд.
-Заемът не е малък… - включи се Жискар - Сесилия ще е недоволна.
-Да, Сесилия… - обречено каза Франсоа - Може да съм затруднен с изплащането. Или да се забави. Как ще имате гаранции, Ваше Величество… - изрече финалното ласкателство французинът.
-Вярвам ти, приятелю. Толкова пъти съм купувал от теб. Но ако искаш, ще задържа книгата. Ще стои при мен, докато намериш парите. Междувременно ще се опитам да махна марката. Без да повреждам книгата…
Очите и на двамата френски мошеници светнаха. Очите на Лисицата не светеха, бе прикрит идеално.
-Ти си неоценим приятел, Фердо… - каза му вече с известна доза фамилиарничене Франсоа - Българите изгубиха като вече не си им цар… Толкова умен, културен и щедър човек…
-Синът ми е цар сега. Все пак не е толкова зле… - отвърна Фердинанд, пишейки вече чек.
Влакът му наистина бе след няколко часа.
Разбира се, Франсоа никога не плати дълга си. Написа писмо, че отлага за неопределено време, защото съпругата му го заплашила с развод. После написа ново писмо, че трябва да задоми дъщеря си. После дойде войната. Най-жестоката война в историята, а Париж бе окупиран. Книгата стана собственост на рода Сакс Кобург Гота.
***
-Бил сте доста умен да заложите на отлепяне в бъдещето… - каза Борис.
-Светът се развиваше пред очите ми. В Първата война воювахме в окопи, и с кавалерия. Във Втората - с танкове и самолети. Нищо общо. Видяхме дори атомна експлозия. Кой знае какво ни чака в бъдеще. Нелогично е да не се открие начин да се отлепи една марка.
-Вие опитахте все пак.
-Разбира се, вероятно можех и тогава да я отлепя, почти без увреди. Но защо би било нужно? И с парче хартия отзад, тя си е същата марка. Може да почака. Просто изрязах част от страницата, после залепих на нейно място листче със същия текст. Намерих го в друго издание на същата книга. Съдържанието се запази, книгата почти не загуби стойността си. А марката с хартията на гърба ѝ се озова в класьора. След като я изследвах много пъти сам, включително под моя доста мощен микроскоп.
-Още тогава сте бил сигурен? Щом и микроскоп е ползван…
-Разбира се. Изследвах всяка десета от милиметъра от това “пени”. Истинско беше...
-Тази марка, която ние имаме, е било отлепено именно от парче хартия от стара книга. Но не знаехме от коя. Това доказва, до голяма степен, че е вашата.
-Успели сте да я отлепите…
-Да, успели са едни българи, след около двеста години. Без никаква увреда… Но не са знаели от къде идва самата марка.
-Значи се оказах прав…
-Разбира се. Технологията ускори развитието си след вашето време. Ускори го неудържимо. А вие очевидно сте сключил изключителна сделка.
Фердинанд доволно се усмихна и среса мустаците си. Щяха да го погребат с тях.
-Страхотна сделка. Възвращаемост поне сто към едно…
-И сте направил голям принос към бъдещето. Кой знае къде би била изгубена тази марка, ако не я бяхте купили и съхранили. Книгата със сигурност е изчезнала…
-Тя също бе ценна находка. Но марката бе голямото попадение…
-Безспорно. Лисицата заслужава титлата си… - каза Пратеникът. Бяха доволни и той, и царят.
(следва)
Добри Божилов
29.09.2021
Няма коментари:
Публикуване на коментар