"Надежда" е кварталът, в който съм израсъл аз, но също и известния комик Венци Мартинов, най-видните столични рапъри, и разбира се - бележитият общественик Ал Йо...
Това е доста голям квартал, може би единственият, в който си има цял огромен квартален парк. Неправилно към този квартал добавят и мини-кварталчето "Свобода", и затова неточно стадион "Локомотив" е поставен в "Надежда".
Този квартал е замислен като "работнически" по времето на социализма, и действително - той е в близост до голям брой промишлени предприятия. В нашия блок повечето хора бяха обикновени пролетарии, като в тази група влизат и тези с висше образование, като родителите ми.
Кварталът бе добре проектиран - с градинки, детски площадки, големи междублокови пространства. Изграден с панелни блокове, но подредени, и така че да вършат работа, а не със съседите да се гледаме от 3 метра.
И до момента това е позапазено, основно защото хората са по-честни, но и защото са запазили документацията. Ние имаме апартамент, взет като компенсация за отчужден имот. Точно същите са имали и многобройните рестутити в Студентски град. Но там изведнъж всичката документация изчезна, и държавата остана без доказателства, че е дала нещо, срещу отчуждаването. Съответно - отчуждаване не е имало, и реститутите си върнаха старите ниви, някои от които буквално в дворовете на университетите. Така те по същество удвоиха богатството си нечестно.
При нас в Надежда, такова нещо не се случи. Ние - като потенциални такива реститути, дори не сме проверявали дали може да стане. Но като гледам, и никой друг не го е направил. Кварталът е запазен.
В него имаше добър транспорт, макар през социализма рейсовете сутрин да пращяха от хора и едвам да се качваш.
Най-големите престъпници по онова време в "Надежда" бяха едни хулиганчета, които пресрещаха по-малките деца и им взимаха химикалките. А най-големия и срамен компромат беше едно място в Северния парк, където юношите ходеха да се целуват. Наричаха го "Семейната".
Описах ви приблизително идилията на социалистическа "Надежда", която бе създала за най-бедното население в града условия да се превърне в средна класа. Може би в "Надежда" живеехме доста по-добре от в Стара София. Имахме и къде да играем, и къде да живеем. Колите се ремонтираха на улицата и ставаше много интересно. А топките на децата се помпаха по един единствен начин - някой шофьор си оправя автомобила, и отиваме при него: "Извинете, може ли да напомпаме топката". И той къде усмихнат, къде не толкова - "Давай". Към помпите за колите задължително имаше малка приставка за топки. Практичност. Социализмът бе разумен и практичен.
После дойде демокрацията. В началото не се усети толкова. Имаше си ред, децата продължихме да си играем. Просто стана законно да играеш "Монополи" или "Бридж" - така направо на улицата. И преди това никой не ни беше гонил, но стана законно.
Това беше в началото. Постепенно партийните секретари в блоковете загубиха влияние, никой не ги слушаше, дори ги презираха. Появиха се първите "дупета" с някакви западни дрехи и коли. Народът започна да се кефи.
С времето най-богатият в блока стана един неграмотник, който започна да контрабандира коли от чужбина. Сменяше трошките си втора употреба всяка година, и пак беше елит спрямо Ладите и Москвичите на останалите, дето честно работеха.
Поетапно хората се променяха. На първия етаж във входа ни живееше един доктор. Продаде апартамента си. Някой го купи, и после там стана публичен дом. След няколко години борба курвите се изнесоха, но трендът е ясен.
"Семейната" от място за целувки се превърна в място за проституция, там вече най-много се виждаха и спринцовките.
Голяма част от умните деца, дето играеха "Бридж" на световно ниво, емигрираха.
Партийният клуб пред блока, от място за събрания, се превърна първо в кафене, после вкараха и хазартни машини. Настъпващите западни 20 годишни автомобили завзеха детските площадки.
Но това не бе голяма загуба. То деца драстично спряха да се раждат. Моето детство беше "златно" - квартал от млади хора, в който от 3 блока събираш 100 деца. Сега в 3 блока ако има 20 деца ще е добре...
После дойдоха всички възможни пороци. Един по един, но дойдоха. В зенита на Прехода, "Надежда" стана синоним на "гето". Дойдоха рапърите, графитите - като протест, но дойдоха и наркопласьорите, перачите на пари с казина на всеки ъгъл, дойдоха бандитите.
Именно в "Надежда" стана първото мега убийство на Прехода - престъпници убиха трима полицаи в един вход. Парадоксално, но ги хванаха. Стана много рано, и още имаше действащи следователи и прокурори, които да си вършат работата. Та убийците са в затвора, да не повярваш, нали...
После вече стана друго. Никой не търси нито убийци, нито крадци, никакви. То гетото нали затова е гето - за да можеше да потънеш в него и да си неоткриваем.
Отиде си старата "Надежда", а с нея и надеждата...
И все пак - има една малка надежда за бъдещето. Точно благодарение на социализма. Този квартал не е презастроен. Не никнат блокове между блоковете, няма убийствена реституция, няма разпродадени градинки.
Старите панелки са си здрави, и ще надживеят всяко ново строителство.
И като останалата част от София се превърне в презастроена клоака, някой ще се усети, че в гетото не е така. Наистина не е така. "Надежда" фундаментално е прекрасно организиран квартал. Широки улици, метро, детски площадки, градинки, та и цял Северен парк!
Още малко и остава живот на "Стара София" с бетон и да си знаем със съседа кой какъв презерватив ползва. Още малко с небостъргачите и напечения през лятото убийствен асфалт. И никакво дръвче.
Още малко капитализъм, и ще приключим със София.
Но в "Надежда" си е социализмът. Едно място, дето е направено за да живеят хора, а не да се продават квадратни метри...
В момента зле му се отрази капитализмът. Но геният на социализма в градското планиране е оцелял и скоро това ще е едно от малкото останали разумни места в София...
Добри Божилов
31.10.2018