ad-top

loading...

"Великден" - глава 1 от "Гай Утопий"...

Новата Интернет книга в реално време, на писателя Добри Божилов...
Всичко започна навръх Великден. По-късно някои щяха да го наричат „знак от Бог“. Но когато се случи, бе единствено огромен шок. Особено с оглед на предна подобна трагедия, на сходно място, записана в аналите на историята като един от най-големите терористични актове.
Всъщност, първото което си помисли и Гай Утопий, когато гледаше руините на „Александър Невски“, бе точно това. През двайсет и пета година, разделението в обществото и гражданската война, бяха взривили една църква, и почти целия управляващ елит вътре. И сега – отново църква, и този път не почти, а направо – целия елит…
Утопий, един от малкото оцелели, защото нямаше достатъчно влияние, за да заслужи да бъде вътре, не приемаше себе си за част от елита. По-скоро приличаше на парий на елита, един глупак, когото държат на безсмислен пост, без никакви облаги, само защото им носеше гласове. Утопий не приемаше за част от елита и единствения друг оцелял в тази трагедия – Патриархът на българите. От цялото множество, затрупано под останките на най-големия християнски храм на Балканите, единствен светият отец остана жив. Около него бе пълно с прах и отломки, стърчаха арматури, едно парче дори за малко да му отнесе главата, но остави единствено дълбока драскотина по бузата му. Но като цяло, патриархът оцеля. За да стане този факт по-късно, още една от конспиративните причини да се търси „Божията ръка“.
Министърът на културата – Гай Утопий, и духовният водач на българския народ стояха безмълвно и гледаха останките.
-Кого Бог закриля повече – мен или теб? – попита Патриархът, носещ църковното име Неофий.
-Вас спаси вътре – в Ада, извади Ви от него, Ваше светейшество. А мен, мен не ме спаси той. Мен ме спасиха слугите на Дявола, които изобщо не ме допуснаха в храма. За да има място за тях…
-Но стои въпросът, дали така Бог не ги е наказал, чрез собствената им глупост… - мъдро каза Неофий…
А наоколо като полудели щъкаха полицаи, доктори, линейки, пожарни коли. По едно време се появиха и три хеликоптера от американските бази. Лъскави, поддържани, в идеално състояние. Всъщност, нямаше от къде другаде да бъдат, защото след десетилетия на корупция и разруха, Българската армия отдавна нямаше хеликоптери. „Интересно, как са излезли от базите, без да получат разрешение.“ – мислеше си Утопий – „При измрели президент, премиер, цялото правителство, и почти целия парламент, чисто формално нямаше кой да подпише подобна заповед. Значи американците са тук незаконно…“ – стигна до логичния извод той – „Но от друга страна, нали те назначаваха и президент, и премиер, и депутати. Значи са законно тук…“ – отново логично заключи министърът. И накрая философски затвори тази тема – „Щом са тук, за да помагат, значи не е за лошо…“
В този кървав Великден, катедралата се бе „пръскала по шевовете“ буквално. Кръгла годишнина, а и бе точно след основния ремонт, който промени всичко вътре. Откриването на обновения храм бе насрочено точно за деня на Христовото Възкресение. И кандидати да присъстват не липсваха. В България, ако търсите безбожниците и атеистите, най-големите крадци и мошеници, можете да ги намерите в Патриаршеския храм на Великден.
Всички те са „много вярващи“, редовно се черкуват, палят свещи, целуват ръка на Патриарха. И се обиждат, когато не е патриархът, както стана миналата година, защото беше болен. Те са твърде високопоставени и издигнати, твърде „големи хора“, за да целуват нечия друга ръка. „Александър Невски“ е пълен с грешници по големите празници, а на най-големия е най-пълен. Но ако погледнеш философски на това, нима храмът не е създаден, именно за да влизат грешниците в него, и да се поправят.
Разбира се, до момента поправил се „голЕм човек“ не се бе случил. В деня след черкуването, всичко си продължаваше по старому. Пак сладките постове, комисиони, сделки, печалби, офшорки, командировки, и разбира се - огромното изобилие от силиконово модифицирани секретарки, в пълно нарушение на седмата Божия заповед.
Храмът, най-големият на Балканите, защото турците така и не даваха да се възстанови „Света София“, трудно можеше да побере цялото множество от желаещи. Защото тук трябваше да са и министрите, и депутатите, и силиконовите им любовници, присъстващи не като такива, а като „висши държавни служители“. Каквито формално бяха, ако и да не разбираха нищо – нито от държавност, нито от служба. Църквата имаше ограничен размер, който колкото и голям да бе, не можеше да надмине размера на амбициите и лицемерието на елита.
Така за министъра на културата не остана място, а и той не се натискаше. Предпочете да бъде отвън – сред обикновения народ, защото се усещаше повече един от него, отколкото един от онези вътре. Обикновеният народ бе този, който плащаше сметките, ставащи все по-големи, за да има повече за нарастващото величие на избраните. И получаваше все по-малко, защото когато елитът не работи добре, и стопанството не работи съвсем добре, и за обикновения човек няма пенсии и заплати.
Мястото на обикновените бе отвън, и там бе и министърът на културата.
Той бе донесъл толкова гласове на изборите, че първом го гласяха за нещо повече – за пътищата, или дори за войската. И започнаха да го наобикалят богатите люде, богати защото наобикаляха такива като него, за да се „разберат как бизнесът да продължи“. Но след няколко ядосани отхвърляния на подобни паразити в собствените му очи, които Утопий не понасяше, се разбра че има риск твърде много пари да започнат да се управляват твърде честно. И от това твърде много хора, от тия дето имаха запазено място в храма на Великден, да загубят.
Така Утопий се озова в културата, където откакто бе там, не бе откраднат и 1 лев. Което предизвика ропот у държавно хранената интелигенция, свикнала да си вървят субсидиите, и да получава постоянен поток от пари. Но тази интелигенция бе твърде слаба, нямаше влияние, не носеше гласове, и съответно – големите лидери я пожертваха, за да не пожертват носещия им гласове Утопий. Сделката бе изгодна – малко загубени пари, за много гласове.
Но Утопий си спечели достатъчно врагове, за да го саботира всеки, и когато може. И всичките културтрегери, които имаха връзки в Църквата, му го върнаха, като го оставиха без покана за откриването на обновения храм.
Сега всичко това се бе срутило. Всички мислеха за терористичен акт, дори чуждите медии започнаха това да отразяват. „Атентат в София, загинал е „цветът на нацията“, държавата е в колапс…“ Но по-късно щеше да се окаже съвсем друго нещо.
Храмът, издържал близо 100 години без никакъв сериозен ремонт, бе рухнал след първата мащабна реконструкция, за която държавата бе отделила цели триста милиона лева. За тия пари можеха да се построят десетки църкви, и дори поне още три такива храма. Но те бяха „усвоени“ от доволни бизнесмени, които придадоха нов облик на най-важното религиозно място в България. И както по-късно разследването щеше да установи – именно тези пари бяха затрупали онези, които ги бяха откраднали. Никакъв атентат не се бе случил. Просто ремонтът бе толкова некачествен, с толкова евтини материали, и с толкова измами, че бе било по-добре изобщо да не се прави. Старите колони и кубета щяха да изкарат клатещи се още стотина години. Тези не издържаха и месец.
Но това щеше да стане ясно по-късно – след като минеха експертизите, след като ЦРУ пратеше свои агенти, за да е сигурно, че не са ислямски терористи, след като Русия пратеше своите комисии – защото бе взривен храм, с името на руски княз, и след като дори Брюксел, известен като най-бавната администрация в човешката история, завършеше инспекциите си.
Сега – един министър, и един патриарх, стояха безмълвно и гледаха.
И така докато гледката им не се закри от един от трите американски хеликоптера, които кацнаха точно пред тях. От там бързо изскочиха петима морски пехотинци, в пълно бойно снаряжение. Утопий очакваше, че войниците са дошли да помагат за храма, и се изненада от всички тези оръжия. Но те не тръгнаха към отломките, а тръгнаха към… него.
Най-старшият го приближи, козирува и каза:
-Президент Утопий, по нареждане на Пентагона, Ви поставям под закрилата на армията на Съединените щати. Трябва да Ви съпроводя до бункера на държавния глава, където ще ви поемат от Националната служба за охрана.
С тези думи, Утопий осъзна, че всъщност и НСО бе обезглавено, защото всичките му началници, а и най-опитните агенти, бяха в църквата. Едните – защото бяха „голЕми хора“, а другите – за да пазят голЕмите хора.
-Аз не съм Президент, сержант. Аз съм един дребен министър. И не виждам защо трябва да ходя в бункер. – отвърна Утопий.
-Такива са заповедите от Пентагона. И изрично и казаха да ви наричам „президент“! Изпълнявам заповеди.
-Нашият президент е ей там… - каза министърът, и посочи руините – Намерете го, и го закарайте в бункера.
Но онзи дори не помръдна:
-Според Пентагона, при подобен взрив, никой не може да е оцелял. Няма смисъл да търсим. Трябва да съпроводим Вас…
-Никой? – отхвърли думите Утопий – Негово Светейшество беше вътре в църквата. Вижте го – жив и здрав…
-Не можем да си обясним това, ЦРУ ще разследва дали не е замесен. Сега имам заповеди за Вас!
-Замесен? Това е Патриархът на Българската православна църква. Мислите ли, че може така да нагласи взрива, че всичко да падне около него, без да го докосне…
Янкито отговори по войнишки:
-Не ми е работа да мисля! Аз изпълнявам заповеди. Трябва да дойдете с мен до бункера. Вие сте единствения оцелял от Правителството на наш съюзник. Трябва да ви защитим. Възможно е вражески сили да опитат да се възползват, и да отклонят България от приятелството със САЩ. Наредено ми е да ви отведа в бункера, дори насила!
-Насила! Аз съм министър в своята си страна! Дори ме наричате „президент“. Как ще ме водите насила? – възрази Утопий.
-Президент на съюзническа държава трябва да се подчинява на Пентагона, когато се грижим за неговата сигурност. Такива са правилата…
-Какви правила? Тук правилата са българските закони!
-Договорът за НАТО и съюзническите споразумения са по-важни. Моля последвайте ме…
Утопий бе всичко друго, но не и роб. Можеше да е глупак, който отказва да краде и да взима рушвети, можеше да е безумец, който носи гласове на крадците, за да не бъде накрая един от тях. Но не беше роб. И това отношение на американците, ако и загрижени за сигурността му, го вбеси.
-Няма да се качвам на никакъв хеликоптер. Отивам в Президентството сам. Пеша. – каза той и се отправи към насъбралата се, и ужасена от трагедията, тълпа от зяпачи. Хората жалеха дори онези, които знаеха, че ги грабят. Такива бяха българите – жалеха дори лошите люде.
Сержантът направи знак и трима войници тръгнаха да догонват Утопий. А той бе усетил, че така ще стане, и само вдигна ръка и подвикна:
-Приберете хората си, народът тук са предимно русофили. Не ви обичат. Не ме карайте да крещя, че американците са взривили храма, и ме отвличат… Само петима сте, срещу стотици…
Сержантът се стресна и прибра хората си. Веднага се свърза с Пентагона.
А министърът на културата Гай Утопий, с бавна стъпка, се отправи към намиращата са на десетина минути път пеша, могъща сграда на Президентството. Заедно с него тръгнаха Патриархът, и няколко десетки случайни граждани. А американските хеликоптери го следваха със същото скромно темпо на петдесетина метра отгоре. И трите. Нито един не остана да помага в разчистването…

Добри Божилов
21.01.2020
Следва...

Няма коментари:

Публикуване на коментар