ad-top

loading...

Глава 2 - Последните златни кубета... (Гай Утопий)

Руската църква. Тя също беше отворена. Като всички църкви на този празник. Вярата може и да бе в упадък, но за Великден някак винаги се намираше монах, поп или дори селският кмет, който поне да отвори местната църква. Бяха се погрижили и свещенослужителите от братската страна.
-Само тук сега остават някакви златни кубета. По-малки, но златни… - каза Утопий. Без да знае всъщност на кого точно говори, защото около него бяха все непознати.
-Да влезем да се помолим и прекръстим, преди всичко, което предстои. – добави той и пристъпи.
В този момент обаче от някъде се появи все пак един агент на НСО. Добра се до него, и каза:
-Това е опасен обект, невъзможно е да ви пусна, министре… - явно още не бе чул, че САЩ го бяха провъзгласили за Президент.
-Защо? – попита министърът все още.
-Тази църква е руска. Пълна е с руски шпиони сигурно. И Русия е първият заподозрян за това чудовищно деяние… - каза агентът.
-Защо пък Русия, какво общо има тя? Та нали храмът носеше името на руски княз…
-Руската заплаха е навсякъде, подмолни са. – каза агентът – Инструкциите ми са при криза, да защитя държавните лица, според списъка със заплахите. Най-отгоре на него стои Русия.
-Това е пълен абсурд. Отказвам подобна защита… - каза Утопий и тръгна към малкия вход. Там се бе появил някакъв свещеник, в типичните руски облекла – леко различаващи се от българските, макар и двете да бяха православни.
Агентът го настигна и го хвана за ръката:
-Не мога да ви пусна, вие сте под моя защита. Аз отговарям за вас. Там е опасно.
Утопий дръпна силно ръката си. Той имаше здрава длан, някога бе се занимавал и с бойни изкуства, но не за твърде дълго.
-Кой е началникът тук? Аз или някакъв телохранител, който не познавам дори…
-Законът това казва, господин министър. Трябва да ви предпазя дори от собствените ви грешки. Идвате с мен до бункера.
-Какъв бункер? Отивам в Президентството.
-Там също има бункер, но вие сте член на правителството и ще ви отведа в правителствения. Не може президент, правителство и депутати в един бункер – това е риск.
-Няма да ме водите никъде! – извика Утопий и тръгна отново към църквата.
Онзи пак го сграбчи и му направи ключ да не може да мърда. Застрахова се да не избяга от захвата този път.
-Пусни ме, идиот такъв! – извика Утопий – Уволнен си!
-Мен може да ме уволни само началникът на службата, а той не е тук. Изпълнявам устава.
Утопий успя да се хване за някаква част от оградата, и се задържа там. Докато агентът си отклони вниманието, за да го откачи от нея, изпусна за малко контрола. Старите не толкова забравени умения влязоха в действие, и министърът-президент успя да преметне агента и да го просне на земята.
Всичко това ставаше пред погледите на вече няколко стотин зяпачи, както и под бръмчащите над тях хеликоптери. Тук нямаше къде да кацнат, та американската морска пехота да обясни на агента от НСО, че новоназначеният президент има разрешението на САЩ да ходи пеша до Президентството. А тълпата гледаше с интерес, и Утопий всъщност усети, че това е колкото смешен, толкова и ключово-важен момент. Това бе момент за демонстрация на надмощие. Дали един агент е по-силен от тоя дето утре ще управлява държавата? И като във всяка подобна глупава ситуация, надмощието трябваше да се демонстрира във физическа сила, и ни най-малко в ум и разум, хипотетично по-нужни в управлението.
Макар че падна тежко, агентът бе натрениран, и почти мигновено реагира и се изправи. Утопий имаше само част от секундата, като част от тази част бе вече похабена, за да осъзнава важността от победата на този ринг. Без много доблест, и без достойно да чака опонентът да се доизправи, той го изрита в слабините, а като онзи се присви, му тегли едно кроше в главата. Получи се добър удар, и агентът падна в несвяст. Утопий изглежда си изкълчи китката, защото подобни силни удари са опасни и за нетренирала дълго ръка.
Като видя, че онзи не мърда, се доближи до него и провери пулса му. Имаше такъв. Изправи се:
-Жив е! – каза той на тълпата – Ще му дам медал после, че така добре спазва устава… - при тези думи хихот се разнесе в множеството. – Но тук аз съм началникът, и докато съм такъв, тоест докато вие гласувате за нов, ще се слуша този началник! Разбрахме ли се? Има ли други агенти на НСО тук? – това бе моментът на моралната демонстрация на властта.
Никой не отвърна. Утопий изчака малко, после се обърна и влезе в църквата. Последваха го няколко граждани.
Свещеникът му подаде три свещи, които той запали. Затвори очи. Мислеше за всичко друго, но не и за молитви. Всичко бе пълна лудница. Погледна страхливо нагоре. Църквата бе старинна, чиста, поддържана. Дано никой да не бе сложил бомба и тук. Всъщност, кой идиот-терорист би заложил бомба в толкова малък и незначителен храм. Това бяха мислите му днес. По-късно те щяха да се сменят на: „Най-важното за тази малка църква със златни куполи, е че бе останала старинна. Никой не бе правил ремонт, и така нямаше никакъв риск и тя да падне върху главата му…“
Намери няколко мига на искреност, в които прошепна своята несъвършена молитва към Бога. Една молитва, която не бе „Отче наш“, нито бе нещо официално канонизирано или в църковните сборници. Просто молитва, която си бе измислил и ползваше. Нали Исус бе казал, че църквата и Бог са навсякъде, и всяка една дума ще бъде чута от Всевишния, без значение каква е…
Накрая излезе. Агентът бе започнал да се свестява, и няколко граждани му помагаха. Един му бе дал вода. Като мина покрай него, Утопий каза:
-Влез и се помоли. Великден е…
След което пое по оставащия път към властта.
Трябваха му по-малко от десет минути. Гвардейците бяха пред входа, но реално те нищо не пазеха – бяха там за декорация. Но вратата бе заключена.
-Отворете… - каза той.
Но никой от гвардейците не мръдна. Тяхна работа бе само да стоят, да не мигват, да не дишат, да не чуват. Всъщност, те нямаха и ключ. Президенството бе заключено, просто защото през нощта не бе работно време, а Президентът бе в „Александър Невски“.
Утопий започна да тропа, до него мирно стоеше Патриархът, а отзад множеството наблюдаваше абсурдите на бюрокрацията при приемо-предаването на властта.
След малко се появи полу-сънен някакъв охранител и отвори едно малко прозорче. Самите стъкла бяха бронирани, както щеше да научи по-късно Утопий. А вратата бе от закалена стомана, така че макар и изглеждаща крехка, тя можеше да издържи напора на доста голяма гневна тълпа.
-Какъв си ти, бе глупак, на коя врата тропаш. Пияница. Няма полиция в тая държава вече. Пияндурниците и до Президента стигнаха… - каза онзи.
-Аз съм министърът на културата Гай Утопий, незабавно отворете вратата…
Онзи погледна по-добре, после тонът му се смени:
-А, господин министре, извинявайте. Знаете – пълно е с безделници, улиците са опасни, какво да кажа като някой нощем тропа тук…
-Стига обяснявал, отваряй… - каза Утопий.
Тук тонът отново се смени:
-Г-н министре, много извинявайте за грубостта ми, а също и – забранено е да пускам външни хора. Нямам право…
-Какви външни хора? Аз съм министър!
-Да, но законът за разделението на властите ви поставя отделно от Президента. Вие можете да влизате в Министерството си. Тук – само след като си уговорите среща с Президента. И в никой случай – в полунощ…
-Президентът е мъртъв! Затрупан в църквата. И правителството е мъртво. И парламентът. Само аз останах. Сега аз съм Президент. Пусни ме вътре!
-Мъртъв? – опули се охранителят. Явно бе използвал времето на пост, за да поспи. Като всичко е заключено и бронирано, защо ли да не го направи. Не бе чул нищо.
-Да, мъртъв! Терористи взривиха Патриаршеския храм. Оцеляхме само аз и Негово Светейшество. Ето го тук… - каза той.
А Патриархът кимна, за да потвърди думите му.
Въпреки това онзи не бе съвсем убеден.
-Вижте, господин министре, вие сте голям човек. Уважавам ви. Но това е Президентството. Тук е пълно с държавни тайни, свързани с отбраната и сигурността. Тук има комуникации с армията, от тук се дават заповеди за военни действия. Може само човек със съответните правомощия да влезе. А вие – като министър на културата, дори нямате допуск до секретна информация…
Ситуацията стана пълна гротеска. Утопий се обърна. Народът го гледаше. Втори път. Отново момент, в който да докаже властта си. Пак погледна към прозорчето:
-Аз съм единственият жив член на кабинета, няма човек с по-голям допуск до тайни от мен. Ако искаш ходи провери, виж сводката, питай началника си, макар че и той е затрупан там някъде. Но незабавно ме пусни. Блокираш държавата!
Онзи се стресна за малко, но явно бе не по-малко твърдоглава фуражка от колегата си – когото Утопий просна пред църквата. А в случая дори нямаше шанс да го просне, макар да се съмняваше, че ще успее втори път да изненада обучен агент при физически сблъсък.
-Отивам в щаба. Ще проучим въпроса, и ще действаме съобразно Устава! – каза онзи и затвори прозорчето.
Гвардейците стояха все така безмълвни, непомръдващи. Най-добрата подготовка в света, за това как да превърнеш от човек мумия, бе на представителната гвардейска рота на Президента на Републиката.
Утопий уморено се обърна към публиката. Бе победен. Този път не бе успял да внуши власт, както почти магически му се бе усмихнал късметът пред последната позлатена църква. Но сега – късметът свърши…
Междувременно трите хеликоптера се спуснаха на площад „Независимост“. Американският сержант отново се появи, придружаван от пет рейнджъра.
-Проблем ли има, Президент Утопий… - попита сержантът.
-Не, всичко е наред. Бюрокрацията, която копирахме от вас, работи идеално. Ще почакаме малко. Може би до сутринта.
-Това е немислимо! – ядоса се сержантът. – Ще накарам моите момчета да влязат в тази сграда. Не може наш съюзник да остане без правителство. Ако Русия или Иран сега ни нападнат, южният фланг на НАТО е без защита!
-Е, Турция е преди нас по пътя на нашественика… - каза Утопий.
-Никой не вярва на Турция! Това тук е южната граница на НАТО и на демокрацията! Не може без правителство!
-Сградата на правителството е отсреща. Това е Президентството. Вие ме пратихте тук. Може да опитаме там…
-Не, Президент Утопий, вие ще оглавите тази страна сега, дори ако трябва да стане със сила.
-Вие сте шест души, не подценявайте Националната служба за охрана. А и като Президент на Република България, не мога да позволя да убивате българи, за да ме поставите на трона. – отвърна Утопий.
-Този въпрос трябва да се реши! Ще се обадя… - ядосано каза сержантът.
Но не му се наложи да го прави. Някаква суматоха настъпи сред народа, после една лъскава лимузира, с два придружаващи джипа се появи откъм „Света Неделя“. Подир малко се оказа точно пред парадния вход на Президентството, а множеството ѝ направи място да мине, като видя знаменцата. Едни познати до болка знаменца на най-важния човек в тази държава.
След миг, посланик Макензи слезе от лимузината. Отправи се директно към Утопий.
-Президент Утопий, правителството на Съединените Американски щати Ви оказва пълна подкрепа, и изразява дълбоко съпричастие за случилата се трагедия. Народът на Америка е готов да ви даде каквато искате помощ, за да преодолеете кризата.
Разбира се, за Утопий бе ясно, че му предлагаха каквото иска, стига да не иска пари, както и, че скоро ще трябва и да дава щедро пари за предложеното. Това бе законът в тази хиляда и триста годишна държава, превърната сега в нещо като колония.
-Благодаря Ви, посланик Макензи! – отвърна Утопий – Българският народ би постъпил по същия начин, ако вашата велика демокрация бидеше така грозно нападната. Братските народи, с които ни обединяват хилядолетни връзки, винаги ще бъдем едно цяло, и ще се подкрепяме срещу всеки враг, и всеки труден момент… - каза изключително лицемерно, и очевидно невярно Утопий, доколкото за хилядолетни връзки с държава с 200 години история, бе малко пресилено да се говори. След това додаде:
-Тук всичко е все същата бюрокрация. Нищо повече. Ще се преборим. Ще почакаме и ще се преборим…
Посланикът се усмихна, отпрати сержанта и се приближи.
-Бюрокрация значи. Да ви кажа, знам я аз тази бюрокрация тук как се лекува. И при досегашните власти беше все същото. Ще ви помогна.
Отиде и започна да тропа по вратата. Гвардейците все така не помръдваха. Само на един леко изби пот по челото. Може да бе идеално натрениран, но това не бе обикновен човек. Не бе президентът, премиерът, или някой депутат. Не бе дори големият кукловод на турската етническа корпорация, нито някой от милиардерите-олигарси. Та това бе самият Американски посланик. Оправдаваше няколко капчици на челото. Нямаше да го накажат.
Онзи отвътре отново отвори и понечи да се разкрещи:
-Нали ви казах, че отивам в Щаба. Бавите ме. Така по-бавно ще ви пусна…
Но след миг забеляза, че това бе не Утопий, и лицето му замръзна.
-Ваше превъзходителство? – добави той, с изтънял глас, който не би ползвал нито спрямо държавния глава, нито спрямо Президента.
-Процедурите трябва да се спазват, агент! – каза Макензи – Но те могат да се спазват бързо или бавно. Вашата страна е в криза. А с това и НАТО е в криза. Правителството на Съединените щати настоява за максимално бързо възстановяване на реда в България, и стабилизиране на армията…
Тези думи бяха напълно безсмислени, защото в България нямаше безредици, просто бе изчезнал политическият елит. Но тъй като народът отдавна живееше в собствен свят, различен от този на елита, то изчезването му всъщност не водеше до сериозни промени. А армията изобщо не бе дестабилизирана, защото тя също живееше свой собствен живот, отделен от този на генералите, затрупани под отломките на „Ал.Невски“.
-Разбира се, Ваше Превъзходителство! – каза охранителят – До пет минути ще получа отговор от Щаба. Особено като им кажа, че Вие сте тук…
-Какви пет минути, бе войниче? Щаб няма. Кой е този щаб?
-Генералният щаб на Въоръжените сили. – отвърна онзи. – Той управлява страната при кризи, като тази, която ми описа министър Утопий.
-Генералният щаб беше в църквата – каза Макензи – Най-много да е оцелял някой дежурен нещастник като теб, когото са прекарали да е на смяна на Великден. – езикът на посланика бе не много чист български, но това не му пречеше да стане леко вулгарен.
-И какво ще направи дежурният като му звъннеш… - попита Утопий.
-Ще се обади на началниците и ще свика Щаба… - отвърна онзи.
-Тоест ще направи същото като теб… - каза Утопий.
Охранителят се замисли, и каза:
-Всъщност да…
-И като няма Щаб, защото е затрупан, какво следва? – попита Утопий.
-Не знам, трябва да се обади на някой. Може би на МВР. Или да вдигне всеобща тревога и да свика командирите на поделения.
-Министърът на вътрешните работи, и всички заместници, също ги няма. – каза Утопий – Лека им пръст. А командирите на поделения са из цялата страна. И какво ще решават те, такъв орган няма – Съвет на командирите на поделения.
-Ами не знам какво ще правят, министре? Моята работа е да им звънна. – рече охранителят. Но после се сети нещо и добави – Имаме съюзници. Ще се обадят в Щаба на НАТО за Балканския полуостров. Там едва ли всички са мъртви. Те ще издадат заповедите.
-Щабът на НАТО? – възкликна Утопий.
-Да, министре. Щабът на НАТО. Може дори направо аз да им се обадя. – триумфиращо каза охранителят, открил решение на уравнението.
Тук отново дойде ред на Посланика:
-Кой е най-голямата сила в НАТО? – попита той.
-Разбира се Вие – САЩ…
-Чии са девет от всеки десет генерали в Щаба…
-Американци…
-А аз кой съм? – попита.
-Американският посланик в Република България.
След тези думи, посланикът се приближи до прозорчето и почти дишаше в лицето на охранителя. Каза:
-Значи като се обадите на Щаба, и той се обади на американския си началник, и той се обади в Пентагона, и от там – на Президента, и той даде заповеди на Държавния департамент, и накрая държавният секретар се обади на мен, та накрая какво всъщност ще получите… - попита почти без да очаква отговор посланикът. Той не бе задал въпрос, а направо отговор.
-Вас… - промълви охранителят.
-Именно! Мен. А аз стоя пред Вас…
Онзи загуби и ума и дума, замисли се за малко, обърна се и говори с някакви хора – вероятно други недоспали агенти.
Накрая просто не каза нищо. А ключалката прещрака…
Министър Утопий, провъзгласен от САЩ за Президент, придружаван от Патриарх Неофий и наблюдаван от около седемстотин души, пристъпи в сградата на Властта… Може би молитвата под малките златни кубета, все пак бе свършила работа…

Добри Божилов
05.09.2020

Следва...

Няма коментари:

Публикуване на коментар