ad-top

loading...

Сътворението на света – глава 2 от „Черно и Бяло“

Разбира се, г-н Сизуерг имаше предимство. Той познаваше идеално творението си. И макар г-жа Сизуер да получи абсолютно същите права за достъп и намеса, тя нямаше същото познаване на света. Това позволи на бившия съпруг да получи предимство. Но не за дълго…
Адам бе безкрайно щастлив. Първо от самото си съществуване, второ – от Ева – най-красивата жена, каквато втора нямаше да има сред никоя от дъщерите ѝ. Райската градина бе приятно място, и какво друго да изпитва Първият човек, освен безкрайна благодарност към Онзи, който го бе създал, и му бе дарил всичко това. Всичко това – само на него. И на Ева…
Г-н и г-жа Сизуерг имаха пълното право да се намесват във всеки един момент от историята. Това ставаше не чрез пътуване във времето, което бе строго регулирано, и фактически – забранено, а чрез „въртене на времето“ вътре в самия софтуер. Ако ли искаш да се върнеш 1000 години назад, което ще рече няколко часа игрово време, просто превърташ всичко случило се и записано на обратно, правиш промените, и после превърташ играта пак до съвременната и точка. Двамата разведени и мразещи се партньори не можеха да променят крайната точка – тя винаги се изместваше с още малко, защото обективното време течеше, и това влияеше и на играта. Но можеха да се върнат когато си искат в „миналото“ и след това ускорено да преизчислят всичко до настоящето. Единственото ограничение бе, че другият винаги трябваше да знае в коя епоха правиш нещо, без непременно да знае какво е „нещото“. По този начин войната бе равнопоставена – като игра на шах.
И така г-н Сизуерг бе решил да спечели бърза победа, като пренесе битката в самото начало. Г-жа Сизуерг не можеше да му откаже, а всеки неин избор в последващ период, би бил безсмислица, ако г-н Сизуерг спечелеше в първия, и след това преизчислеше всичко.
И замисълът вървеше към успех. Бог с радост наблюдаваше щастието на творението си, което съвсем скоро щеше да стигне до момент, в който да му бъде зададен въпросът за избора. И отговорът щеше да бъде „сто-процентов“. Какво ли би могла да направи г-жа Сизуерг?
Ева се появи. Чисто гола. Каква красота, какво изящество. Следващото най-съвършено творение на Всевишния, след самия Адам, бе Ева. Тя бе част от него, но същевременно – различна – за да го допълва, и да му създава щастие.
Дойде, целуна го нежно. След това малко повече от нежно, след това – доста страстно, и накрая двамата се вкопчиха един в друг. В историята тази страст щеше с времето да намалява през поколенията, и един ден – никой да не бъде способен на същото. Но Адам и Ева можеха и цял ден да се любят, стотици пъти да „свършат“, и да не изпитат никакво изтощение. Те бяха съвършените тела и личности за физическа любов. Можеха да я правят вечно, и удоволствието ни най-малко да не намалява. Нито дори да им омръзне. А Бог бе обещал и, че скоро тази любов ще даде плодове…
След като приключи с него, тя го целуна за последен път и отиде да се потопи в езерото. Адам се отпусна, и погледът му се зарея в небето. Каква празнота, и същевременно – красота. Бог бе създал този свят идеален, и неповторим.
Всякакви живи твари имаше край тях, и с всички се обичаха. С всички. Но бе странно да види добрата ѝ дружка Гея край езерото. Змиите не обичаха много водата. Животните, разбира се, не можеха да говорят. Не това бе предопределението им. Но Бог бе дал на Адам и Ева умението да общуват с тях, все едно че говорят. Стига да го поискат в мислите си… Можеха да говорят на всяка жива твар – на всяка мравка или всяко дърво. И да получат отговор…
Но този път змията го поиска. Което изненада Ева, и ѝ донесе нови непознати чувства. Не можеше да каже, че са неприятни.
-И хиляди пъти да се слеете с Адам, все ще е същото… - каза Гея – И никога няма да е по-малко от съвършенство…
-Разбира се, светът не може да е друго, освен прекрасен… - отвърна Ева – А любовта е най-прекрасната от него.
-Любовта! Разбира се… - каза змията – Разбира се – повтори тя – Любовта е най-прекрасното нещо, от това, което Бог ви е разкрил…
-Не, любовта е най-прекрасното нещо изобщо, Бог няма тайни от нас… - не се съгласи Ева.
-Нима? – попита змията – Колко деца си родила?
Ева замлъкна. Това бе труден въпрос, но и лесен. Труден единствено като усещане:
-Като му дойде времето, ще родя. Още съм малка… Бог знае, вярваме му… - отвърна тя.
-Разбира се, че знае, той бди над всички ни… - каза змията – И никой не следва да се съмнява в него.
-Какво е съмнението? – неразбиращо попита Ева.
-Колко съм глупава… - отвърна змията – Но е нормално да съм глупава – нали съм една несъвършена твар, не съм човек. Хората не се съмняват, защото познават Бог, а несъвършените – затова се съмняваме, защото сме несъвършени.
-Но все пак, какво е съмнението?
-Съмнението ли? – отвърна Гея мъдро на този подготвящ въпрос - Съмнението е като не виждаш нещо напълно, не виждаш цялата му красота, а само част от нея. И не знаеш какво е останалото. Вие – хората, виждате всичко, и не се съмнявате, вярвате в Бог. Но ние – долните твари – имаме и съмнения…
-Разбрах те… Ще помоля Бог да ви излекува…
-Благодаря ти за това. Но за друго идеше реч – никой – дори ние – долните твари, не се съмняваме, че Бог бди над всички ни…
-Разбира се.
-Но все пак не ни казва всичко веднага. Ето – ти трябва да изчакаш, за разбереш какво е да родиш. И да видиш какво е дете изобщо… Да изпиташ чудото на Сътворението...
-Не може всичко да стане едновременно… Вярвам, че Всевишният е подредил нещата по най-добрия начин… - убедена от дъното на душата си бе Ева.
-И аз вярвам в това… - хитро се съгласи змията – Но искаш ли да изхитрим Бог – да надзърнем в бъдещето. Да видим какво ни е приготвил…
-Да изхитрим Бог? Това е невъзможно – той вижда всичко. И е навсякъде. А и защо да го правим? Той ни е дал съвършенството?
-Бог е навсякъде, но бди над толкова много неща. Не винаги гледа към нас. И за това едва ли ще гледа – какво толкова като разберем малко по-рано какво ни е подготвил. Всъщност… - стигна до кулминацията, за която се бе подготвяла Гея – Всъщност, аз вече съм го правила. Много е хубаво. Надзърташ малко напред, и после Бог като се появи и ти донесе нещо, ти вече го знаеш, и вътрешно се радваш, преди още да е дошло. Така си дори по-щастлива, отколкото иначе…
-По-щастлива… - наостри уши Ева…
-Разбира се, по-щастлива. Ако знаеш за вкусната храна, ти си щастлива в цялото си очакване – часове наред. А ако не знаеш, в тези часове само се чудиш…
-Право е това. Така е…
-Виждаш ли – като надзърнем в бъдещето, ние помагаме на Бог. Той иска да ни прави щастливи. А ние правим нещо, и ставаме още по-щастливи…
Ева се замисли малко, след това го осъзна, и лицето и грейна:
-По-щастливи. Вземали сме всичко от Бог, и му се отплащаме като ни вижда щастливи. Друго не можем да му дадем. А ако сме по-щастливи, ще е по-голяма отплатата…
-Видя ли? Това ти казвам… - лукаво и доволно подсмихвайки се, рече змията. – Да направим Бог по-щастлив.
А Ева дори разви очакването:
-И ние с Адам сме хора, нашето щастие е най-голямото. Повече от на всички други твари. Значи ако ние сме по-щастливи, ще е най-големият дар за Господ…
-Колко си умна, и колко много обичаш Създателя си… - отвърна змията.
-Ще кажа и на Адам. Ще изненадаме Бог… - рече Ева.
-Разбира се. Ще го направите двамата…
Но в този момент, Ева осъзна, че се бе втурнала в очакването, и в неговите следствия, и всъщност изобщо не бе оставила змията да и каже основното.
-Но… - каза тя – Какво трябва да направим.
Гея се усмихна:
-Нищо особено. Нещо приятно, но не чак като любенето. Ще ти покажа едно дърво с ябълки, и ще опиташ една от тях…
-Тук има толкова дървета, с всякакви плодове? – каза Ева – С какво едно от ябълковите, ще е по-различно?
-Това дърво е благословено. То е свързано с бъдещето. Нали знаеш, че Господ създава бъдещето за всички нас. Така както тук има дървета, трябва да ги има и после. И да поникнат нови дървета, с нови плодове, за завеят нови ветрове, да изгрее ново Слънце. Господ не прави всичко това в последния миг. Готви го от по-рано, за да го провери, изпита, и да е най-доброто. Това дърво е нещо, готвено за бъдещето. И то знае бъдещето. Като опиташ плодовете му, ще надникнеш за малко напред във времето…
-И после ще очаквам бъдещето, като го знам…
-Именно… - завърши победоносно змията.
Тази история, това което се случи, е толкова легендарно, че бе обречено да бъде разказано впоследствие, от хиляди автори в хиляди версии. С различни окраски, представено от един или друг разказвач, всеки от които да добави своя детайл.
Но истината навсякъде е една и съща – Ева откъсна ябълката на познанието, която не бе предназначена за хората. Или поне не на толкова ранен етап от съществуването им. Ева и Адам разбраха какво е Добро и Зло, усетиха се, че са голи, а могат да са облечени. И се покриха. Разбраха че човек може да притежава нещо, и то да е само негово, без да го дели. Разбраха дори че има една още по-вкусна ябълка – тази която дава вечен живот. И дори започнаха да си задават въпроса – а може ли да има и други ябълки, извън Райската градина, още по-важни дори от познанието и Вечното съществуване?
Разбраха и най-важното – че има по-голяма радост и удоволствие, дори от безграничната любов. Това бе изкушението.
И когато Бог видя всичко това, разбра че Адам изобщо няма да му благодари за всичко, а единствено ще му задава въпроси, и ще иска още. И още, и още, и още…
Райската градина бе изгубила смисъл, защото раят за човека вече бе да очаква много повече, независимо какво има. Да върви след изкушението, без да е сигурен какво точно е то, и какво ще му донесе.
Какво друго оставаше на г-н Сизуерг, освен да осъзнае, че няма да може да зададе своя победоносен въпрос на Адам в толкова ранен етап от играта. Г-жа Сизуерг бе намерила хитър начин да спечели време. И въпросът нямаше да се реши в Началото, и само от един или двама души. Щеше да се решава от техните поколения, и от все повече хора на всеки следващ етап…
Хитрата кучка му се подсмихваше на провалената почти постигната победа. Трябваше да си плати за това. Щеше да си плати…

Добри Божилов
30.09.2020
(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар