"Особата" - глава 11 - Монтевидео

-Всъщност, от всички страни в Южна Америка, най-много от политика се интересувах в Уругвай… - каза Фердинанд след поредната кратка почивка в този тежък разпит, който едва сега започваше. Но както изглежда - щеше да е най-важният в живота му.
-Странен избор… - отвърна Пратеникът.
-Доколкото изобщо това може да се нарече “политика”. По-скоро бях впечатлен от уникалната им властова система. Единственият, при това успешен, опит да се въведе швейцарското споделено управление в Латинска Америка. Държава без риск от диктатура, защото Президентът е с ограничени правомощия.
-Но все пак Уругвай мина към диктатура малко по-късно - през трийсет и трета.
-Всяка демокрация е застрашена от това. Но тогава Хосе Батъл вече не бе между живите, а и ги удари жестоко Голямата депресия.
-Не е ли точно кризата моментът, в който се вижда дали една система е устойчива и функционира? В Швейцария нито Депресията, нито Войната доведоха до диктатура.
-Би следвало да е така. Но Уругвай все пак е малка нация, няма ресурсите на Швейцария. И поне в мирно и спокойно време, изгради най-демократичната система. Много далеч дори от повечето в Европа, да не говорим за България.
-Твоят личен режим?
-Не само моя. Тук това е системата. Монархът е твърде влиятелен, и парадоксално, но успява да надделее над демократично избрания парламент. Но освободили се от колониално владичество, латиноамериканските страни предпочитат републиката. А там рискът от диктатура е винаги у държавния глава. Батъл умно е измислил как да го предотврати. И е успял…
-Но народът не го е разбирал напълно. Първоначално проектите му са отхвърлени на референдум.
-Да, така е. Батъл се счита за човек, далеч изпреварил времето си. И то не само по отношение на политическата система, а и заради реформите - невиждани и неочаквани, които дават огромни социални права, образование, здравеопазване - на всички. Политиката, всъщност е малка част от наследството му.
-Държава с много ръководители… - логически каза Борис.
-Да, много интересна система. Президентът има правомощия основно в областта на сигурността, и съответните министри са му подчинени. Всичко друго е подчинено на нещо като колективен “Правителствен съвет”, който назначава министрите. И вътре винаги има представители и на управляващите, и на опозицията.
-Тоест опозиция реално няма…
-Да, омекотено е класическото противопоставяне. Управляващите имат винаги 6 гласа в този съвет, а опозицията - 3. Но това не гарантира пълен кабинет само от управляващите. А председателят на съвета е на ротационен принцип, измежду шестте представителя на мнозинството. Няма как да се задържи.
-И тази система функционира добре?
-Разбира се, голяма част от реформите Батъл са утвърдени тогава.
-А възможно ли е, всъщност целта да е била обратната - не да се предпази страната от диктатура, а да се даде влияние на Батъл. След като изтичат двата му мандата, той си променя Конституцията, така че да остане в управлението.
-Може и така да е… - каза Фердинанд, след кратко обмисляне - Факт е, че докато Батъл е президент, той си управлява като такъв, без никакви съвети. Това е за наследниците му. А той е редовен участник във въпросния съвет, и дори - негов председател често. Но от друга страна…
Някогашният цар замълча за малко. Сякаш си спомни нещо.
-От друга страна? - подкани го Пратеникът.
Отново задържа отговора си. Да не би да умираше вече. Да не бяха изчислили добре всичко.
Не.
-От друга страна, Батъл бе толкова епохална фигура, че нямаше нужда от никакви постове, за да влияе. Нещо от типа на нашия Стамболов...
-Заради него ли замлъкна за кратко?
-Да, присви ме сърцето. Аз го убих. Не пряко, но го убих. Ако бе останал, би доминирал над мен. Но също - може би, би постигнал много повече. Подобно на Батъл. Историческа фигура, която няма нужда от пост. Рядко се срещат такива.
-Стамболовистите управляват и по-късно - с твоята благословия…
-Едно са стамболовистите, друго - самият Стамболов. В Уругвай не убиха своя. Казваше се Батъл…
-Но все пак, за малко и това да се случи. И точно в разцвета на силите му…
-Да, този дуел със сигурност за това е бил замислен. Но старият стрелец се оказа по-добър от младия си съперник. Дуели в двайсети век. Но оказва се - напълно законно. В Уругвай. Ние така и не направихме нито един истински дуел.
-Исторически, има шеги, че дълго сме се влачили на опашката на историята, именно защото не сме имали дуели… - каза Борис.
-Кой може да знае. Но Батъл оцеля, уби младежа, жалко за него. Факт е, че оцеля. Ако не бе успял, можеше да стане точно като при Стамболова…
-Свършил много, но довършил всичко…
-Именно…
-Това ли е най-болезнената ти вина?
-Като гледам Батъл и го сравнявам със Стамболов ли? Да. Определено ме боли повече за хилядите животи, които погубих. Но Стамболов виси като огромен чук над главата ми, и напълно заслужено трябва да падне… Не трябваше да позволявам да го убият. Трябваше да му позволя да замине за Цариград. Но бях млад, и се страхувах от него.
-Страхът е лош съветник - особено за един владетел…
-Със сигурност е така, но като гледах оживелия Батъл, надминал далеч времето си, не можех да не се сетя за Стамболова. Какви идеи - които никой не разбира, но накрая излизат правилни…
-Може би и най-налудничавата идея - да се върнем под турско робство…
Фердинанд се усмихна.
-Не, не беше така. Аз измислих да се представи така, и опозицията ми помогна в пропагандата. Но идеята на Стамболова бе гениална - не напразно султанът я отхвърли. Истината е, че тази идея щеше да убие само мен политически, но щеше да спести много кръвопролития на България.
-Турският престолонаследник да стане княз на българите. А в замяна, султанът да ни даде и Македония - без бой.
-Именно. Каква дълбока мисъл за пред народ, току-що отхвърлил оковите на робството. Кой би я разбрал? Но робството нямаше да се върне, защото този турски принц би бил изолиран в България. И отново би управлявал някой като Стамболов. Но този човек имаше голямото проникновение, че трябва да решим проблемите помежду си с Цариград, а не да въвличаме външни фактори - особено Великите сили.
-Сякаш е бил прав.
-Определено да. Османската империя се разпадна и изчезна, а ние бяхме излъгани от всичките си съюзници, и от всички Велики сили. Не би станало така, ако би се случило замисленото от Стамболова - тогава с турците бихме били близки съюзници, и никой не би могъл да събори нито нас, нито империята.
-Но ти, в съюз със султана, провали замисъла?
-Да, аз се стремях да оцелея лично. А султанът се страхуваше, че тази провинция, ако и управлявана от сина му, може лесно да последва съдбата на Източна Румелия, и да се отдели. Но не съм сигурен, че Стамболов мислеше това. Съюзени с турците бихме били по-добре от сами. И веднага да ни се нахвърлят всички.
-Но това не се случи…
-Разбира се. Не. Аз убих нашия Батъл…И тръгнахме по пътеката на войните. Дори стамболовистите, управлявали отново, и те вървяха по нея… Това бе изборът ни… Без българския Батъл...
-Да се върнем на него - в Уругвай…
-Проникновен ум. Осигурява свобода, демокрация и просперитет, и поставя бариера пред тиранията. И никога не посяга към това сам да стане диктатор, въпреки че е имал тази възможност… - продължи Фердинанд - Този съвет, който е съставен, той определено е повече бюрокрация. Някакъв вид малък парламент, който заседава постоянно. Но министрите се отчитат пред него, а не пред Президент, Премиер или Монарх. А когато се отчиташ пред колективно тяло, няма как да се стигне до концентрация на власт. Дори да са от една партия, винаги между членовете на съвета ще има съперничества и търкания. Често пъти дори ако са от една партия, гаранциите за демокрацията са по-големи.
-Наистина, има такова наблюдение - подозренията и дебненето вътре в партиите е по-голямо от между тях.
-Точно така е. Дори бих стигнал по-далеч - дори омразата вътре е по-голяма, отколкото към общия противник. Когато една партия е на власт, алчността на хората избуява, и те вече не са съмишленици, а се борят за общ “кокал”. Завистта и подмолните игри вътре в партиите са по-големи. Самозабравят се.
-В това сигурно имаш голям опит… - Пратеникът, по някаква негова си логика, минаваше от “Вие” на “Ти”, и обратно. Вероятно бе необходимо за наблюдението на психиката. В един случай - официалност и демонстрация на уважение, в друг - близост, приятелство, почти семейност.
-Едва ли има много хора с моя опит в това. Като се задържиш толкова дълго във властта, те затрупва подобно нещо. Мисля, че прозвището ми “Лисицата” най-добре се вписа в тази ситуация.
-И интригите в колективен орган пречат на тиранията?
-Именно. Използваш човешките слабости, за да постигнеш нещо, което считаш за добро. Съветниците ще се дебнат, и най-малкото ще допуснат някой от тях да се засили прекалено, че да игнорира останалите. Никой не иска да загуби позицията си.
-Но все пак, не довежда ли това до отстраняване на конкуренцията за Батъл. При слаба президентска институция, и разпределена власт в Съвета, няма как да се издигне нова силна фигура. Батъл е натрупал влиянието си, с два президентски мандата, с реална власт. Друг не би могъл да го направи, защото такава институция вече няма.
-Така е, но исторически, вероятността едновременно да съществуват две подобни епохални фигури, е нищожна.
-Но и той е човек, нищо човешко не му е чуждо. Дали се е страхувал да не възникне конкуренция, и да не бъде затъмнен.
-Възможно е, но с оглед на всичко сторено, и на толкова други жертви, които е направил чисто политически, не изглежда вероятно това да е бил основният му мотив...
-А как видя живота на хората? Обикновените. Населението… - пренасочи посоката на разговора, след кратко мълчание, Борис.
Фердинанд се замисли за малко. Разбира се, бе контактувал с много хора. Това бе основното. И отново му бяха помогнали с познанията си за природата.
-Хората живееха добре, все по-добре. Всички тези реформи им даваха нещо. Някакви права, повече пари. По принцип, всякакви подобни мерки подобряват условията, рискът от тях е, ако няма как да се финансират, и доведат до дългове. Но това в Уругвай бе овлядано. Така те имаха едно замогващо се - предимно скотовъдско население. Тази държава не е индустриална, но постигна много в земеделието. Мисля, че повече, отколкото ние успяхме, дори при сина ми Борис.
-България също е основно земеделска страна…
-Да, така е. По това си приличаме. Но ние някак не успяхме да създадем силно модерно земеделие с големи ефективни стопанства. Въпреки, че на някои места се получи. Но у нас масово имахме дребни нивици, обработвани примитивно - с животинска тяга. Скотовъдите ни също бяха на дребно - домашно гледане на няколко глави добитък. Доста сериозна разлика с Уругвай, и огромните стада.
-Те изнасят много за Северна Америка. Може това да е причината.
-Едва ли е само това. Ние също винаги сме имали голям пазар в Германия. Но така и не излязохме от раздробените дребни стопанства. Не успяхме да променим мисленето на хората. А може би - изобщо не сме имали шанс. Нито успяхме да проведем сходни реформи. Може би - само в образованието ги изпреварихме. Но това не се дължи на държавата, а на народа - който се образова още от тъмнината на турското робство.
-България все пак имаше други проблеми - основно липсата на национално обединение, и непрекъснатото въоръжаване, с цел - поредната война. Вие влагахте заемите в оръдия и пушки. Уругвай - в здравеопазване и социални програми.
-Определено те получиха по-голяма възвращаемост… - с горчива усмивка каза Фердинанд - Но определено населението там живееше добре, имаше спокойствие и перспектива за развитие. Хората бяха положително настроени, и помагаха. Всъщност, по гостоприемството отново си приличаме.
-Но българите го правим в по-трудна, бедна, и рискова ситуация. Въпреки това сме гостоприемни.
-Разбира се, така е… Може нашето постижение да е по-голямо…
-А науката? Какво научи ново в Уругвай…
-Това е планинска страна. Ако в Бразилия изследвах основно по Амазонка, тук доминираха планините. Доста физическо натоварване в катерене имаше. На тия години. Но като се изкачиш, бе превъзходно. Превъзходно да си вземеш пробите и образците. А  тъй като тук природата е по-близо до хората, и има селища винаги наблизо - дори малки, то по-често вечер присъствах на вълнуващи разговори, а дори - почерпки…
-Почерпки?
-Е, плащах си всичко…
-Като си платиш, не е почерпка… - усмихна се Борис.
-Да, но пък не говорим за влизане в хотел, или дори в хан. Говорим за домовете на хората. Това съдържа елементи на нещо повече… Близост…
-Близост на царя с обикновените хора…
-Именно. Истината е, че из Южна Америка и Африка съм спал в повече обикновени къщи, отколкото в България. Защото вече не бях цар, и общувах с хората. А преди това - само дворци, и специални жилища, пригодени за най-важния човек в държавата. Спрямо народа си, бях по-дистанциран, от спрямо уругвайци, аржентинци, бразилци и африканци…
-Добре, че падна от властта, иначе това нямаше да се случи…
-Да, всяка промяна носи нова гледна точка, ново обогатяване на живо …
-В крайна сметка, какво повече ти донесе Уругвай - политическа полза, или обикновени хора. Или може би - дори наука…
-Наука, разбира се. С теб си говорим за всички тези въпроси, но те са съпровождащи. Всяко пътешествие съдържа интересни моменти. Кой знае, може би заради тях, хората пътешестват, може би заради тях, хората изследват. Но аз съм учен. Програмата ми е строго разписана, и се следва. Независимо от отклоненията, аз си имам поставени цели, които изпълнявам. Уругвай бе също толкова богат на сурова информация, като Бразилия и Аржентина. Всичко се събра в сандъците, описа се, и замина за Европа. За да работя, и да пиша после трудовете си, върху натрупаното… В никой случай, никоя експедиция, не се е отклонила от основната си цел. Науката. Но разбирам, че за Бъдещето са по-интересни социалните ми контакти, моята психика. Затова разговорите не са фокусирани. Но ако искаш, да говорим само за наука, растения, имена, трудове и цитати…
Борис реагира весело:
-Всъщност много от това е запазено. Базите-данни на науката са многократно дублирани, а тезите на учените са многократно цитирани. Знаем почти до съвършенство научния ти принос. Той е важен, но в тази последна секунда от живота ти, търсим онова, което нямаме.
-Човешките взаимоотношения и политиката…
-Повече първото…
-Мога да кажа, че и в Уругвай, и в навсякъде другаде, човешки взаимоотношения не ми липсваха. Може би компенсирах онова, което бях пропуснал като политик - близостта с нормалните хора.
Борис замълча за малко, после каза:
-Из Африка и Южна Америка си бил обикновен човек, макар и посрещнат необикновено. Но постепенно се приближаваме до царството ти, до политиката…
-Неизбежно е. Трябва да платя сметката си.
-Най-голямата сметка - Първата световна война, и Катастрофата, която отне короната ти…
-Готов съм…
-Но… - каза загадъчно Пратеникът, а подир малко повтори - Но ще ти дам още малко въздух. Интересува ни делото в Британия. Как един цар от вражеска страна в Голямата война, успя да осъди Кралството за милиони лири? И да ги получи…
Фердинанд се усмихна:
-Определено вълнуваща история. На границата на битието ми между политик и обикновен човек…

(следва)

 
Добри Божилов, в съавторство с Мери Ан
25.11.2021

Няма коментари:

Публикуване на коментар