Бай Ганьо тъжи по Кралицата

-Абе, прости селяндури, нивга няма да разберете смисъла на това… - каза Ивко пред телевизора в елитна столична кръчма, в която се слушаше само джаз, с изключение на днешния ден – в който всички телевизори въртяха погребението на Кралицата.

Защо се обърна така към себеподобните, презиращи простолюдието, и посещаващи тази кръчма не бе ясно. Но един се обиди:
-Ивко, какви ги говориш, ние всички почитаме Елизабет – най-великата жена в историята на Европа, Света, Вселената…
-Почитате вие... Почитате, скрити зад опиканата ограда на мизерния си двор. Това разбирате вие коя е Кралицата, и какво и е значението за историята. Ще разберете на куково лято защо са дошли да я изпратят най-влиятелните хора на света… - твърдо продължи атаката Ивко.
Ама и онзи си беше инат – като повечето сноби, които вярваха в собствената непогрешимост, и бяха готови и кръв да леят, за да докажат личното си превъзходство над онова, което наричаха „тълпа“… Всеки сноб приемаше всички други, включително другите сноби, за тълпа…
-Те тия най-влиятелните, гледай света до какво докараха – скарани сме едновременно с Путин, Иран и Саудитска Арабия. Един – агресор, друг – ислямист, трети – терорист. И газ – от никъде…
-Само газ ви е в главите на вас. Не газът прави цивилизацията. Правят го велики мислители и личности – като Кралицата.
-Аз не говоря за нея, а за „елита на света“. Казвам докъде ни докара…
-Твоят акъл не може да проумее тия неща, защото е изцяло зает от лютеницата, туршиите, новите джуки на съседката, сметките за спареното апартаментче, ще дадат ли още един почивен ден, щото в четвъртък се навършват не знам си колко години, откакто България нещо си там…
-То пък ти си много акълест – двайсет години те храни най-големият чалгаджия на Републиката… - подметна някой друг. Това бе сериозна обида, но бе обективна истина. Страната отдавна бе чалгаризирана, а основният виновник за това – спечелил реки от пари, бе Началникът на Ивко. Пред когото самият Ивко стоеше по-нисък от тревата.
-Сега като нямаш приказка, като нямаш ум, започна шефа ми да хулиш. Плаща добре човекът, взимам му парите. И да не съм аз, ще е друг. Защо да ги изпускам – това не значи, че съм чалгаджия.
-Значи всеки, който не изпусне парите на чалгаджия, не е чалгаджия, а просто взима парите.
-Точно така…
-Тогава кой е чалгаджия? Те всичките и на Славчо, и на Пайнера – все това правят…
Тези думи ядосаха Ивко и той избухна:
-Жалки същества, нищожества. Не заслужавате Кралицата вие. Нямате уважение към историята, към смъртта, нито към живота. Никога няма да бъдете част от света…
-Е, как нямаме уважение към историята? Тя нашата е по-дълга от на Кралицата и всичките и крале и кралици преди нея… - включи се отново първият сноб-опонент.
-Абе, смешен българино, само към историята гледаш и се мислиш за велик…
-Ами то ти подхвана историята…
-Аз подхванах, ама истинската история. Не тая твоята и твоето патриотарство.
-Значи историята на Кралицата е истинска, а нашата – не…
-Историята показва кое е истинско… - отвърна уверено Ивко.
-Прости, ама съм подозрителен към това…
-Подозрителен? – изсмя се Ивко – Подозрителен. Ти, селяко си подозрителен към всичко. Всеки иска да те прецака. От сутрин до вечер всички само за теб мислят как да ти съсипят живота. Ама това, дето те съсипва, е собствената ти глупост…
-Глупост! – изригна другият и хвърли една чаша по Ивко. Тя се счупи в стената зад него. Кръчмарят извика:
-Не сме в Гърция, още една чаша и ще ви изгоня. А тая ще си я платите тройно…
-Да я плаща Ивко. Той ни обиди…
В самата Гърция трошенето на чинии при препиване – като традиционен ритуал, отдавна бе забранено със закон. И законът се спазваше. Което не пречеше всички да продължават на тях да приписват всяко трошене на чиния, продиктувано от комплексарски подбуди.
-Не ви знам кой ще плаща, ама някой ще плати… Виждаш ли го тоя… - и посочи към едрото момче на вратата – очевидно охрана. Въпреки, че заведението бе снобско и изискано, охраната му бе същата като на първобитните дискотеки, обитавани от създанията на „чака-рака“.
-Циганска работа. Една чиния счупи, и пак друг да ти я плаща. Ето затова не си англичанин, и не разбираш Кралицата… - подигра се Ивко.
-То пък ти си страшен англичанин. Ама то вярно – такъв си. В Англия вече това сте англичаните. Такива като теб само. И индийци, пакистанци, негри. Всички вие – новите англичани, перфектно разбирате Кралицата. „Год, сейв дъ Куин“…
-Подиграваш се с химна им. А те са в траур. Простак, глупак…
-Ами те са в траур, а аз се подигравам пред теб. Те нищо не чуват…
Ивко се изнерви:
-Гледай сега, глупак, гледай сега, ако разбираше това, дето ти говоря, нямаше тия работи изобщо да ти минат из главата. Щеше да мислиш за приноса на Елизабет, а не как да се гавриш с песента на народа им… Ето по това си личите селяците…
В този момент в разговора се включи един друг господин, който досега стоеше настрана и внимателно слушаше.
-Какъв точно е приносът на Елизабет в английската история? – попита той.
-Ти малоумен ли си, бе… - извика Ивко.
-Не, само питам. Елизабет започна с Чърчил, мина през войната на Идън, после през влизането в Европейската общност, после през Тачър, после през бомбите на Югославия, после през излизането от Европейската общност, после през гей-браковете, и финишира малко след Джонсън – русия куку… Какво точно определи Елизабет, и ако нещо бе определила тя, защо е толкова противоречиво всичко….
-Явно ще се учим на парламентаризъм и демокрация. Англия е монархия,  в която управлява правителство, избрано от народа….
-Знам, така е. И затова питам, какво точно допринесе Кралицата?
Този въпрос затрудни Ивко. Той опираше до изначалния смисъл от монархията, която се оспорваше дори на Острова. Защо да храним една свита плужеци, които нищо не правят. Реши да отклони темата.
-Кралицата е символ. На морала, единството на нацията, приемствеността, културата… - каза той.
-На морала, викаш… - подсмя се някой.
-На морала, да. Властта е у народа. Монархът се е отказал от нея. Така  и трябва. Но той носи културата.
-Културата на кралското семейство? То вярно затова Англия загива… - подметна Първият.
-Само прост човек може да се подиграва…
-Прост, сложен… Майката на престолонаследника не си ли свали гащите пред един мюсюлмански милионер?
Принцеса Даяна бе била много популярна, но вместо да стане кралица, бе загинала в злополучна катастрофа. Заедно с любовника си.
-Тя какво бе виновна – Чарлз и изневери с Камила… Бе разведена вече… - защити я Ивко.
-И той Чарлз не е ли сега крал?
-А Камилата – кралица… - и цялата кръчма се изпълни с подигравки.
-Това вярно е голям морал. Кралят зарязва хубавата си жена, за да си легне с една грозновата лелка. После се развежда, а жената намира утеха в обятията на милионер от друга вяра.
-Кралицата е глава на Църквата. Уилям един ден и той ще стане. А майка му – с мюсюлманин…
-Страшен морал, страшни ценности…
-Пък и да не говорим, че вторият син на принцесата прилича на треньора и по фитнес….  – продума той една от забранените, но всеизвестни тайни на кралското семейство. Действително – вторият син на Даяна приличаше повече на треньора, отколкото на Чарлз. Но едва ли някой някога щеше да позволи генетичен тест. Истината би унищожила кралското семейство.
-Изобщо няма смисъл да говорим за принц Андрю, и другото по-малозначително родословие на Кралицата… - надсмя се пореден глас. Ивко вече им бе изгубил бройката. Сякаш всички бяха против него, бяха се наговори да го саботират, да оспорват вярата му във висшата стойност на най-значимата монархическа особа на света.
Принц Андрю бе по-малкият син на кралицата – в момента обвинен в сексуално насилие.
-Надсмивате се, обаче всичко що говорите, доказва това, дето аз говоря. Всички тия неща са изпитания. Големи изпитания, които можеха да съборят монархията. Но Кралицата я опази. Щом е успяла, значи е голяма величина. Колкото по-голяма трудност е минала, толкова по-силна се е доказала. Ама вие никога няма да го разберете… - уверено и триумфиращо каза той.
-Ами то че опази, опази я. Ама какво опази, бе Ивко? То има ли един в това семейство да не е пробвал чужда жена? И една принцеса да не си е навила полата пред чужд мъж. Една или един праведни да има…
-Кралицата бе праведна… - отвърна Ивко.
-Тя беше дърта, затова. Иначе – кой знае… - подигра се друг.
Младостта на Елизабет бе минала точно по време на „великата сексуална революция“ на запад. Кой знае какво проявление бе имала тя из висшите кръгове. Ако се съдеше по безразборния разврат на почти всички синове и принцеси, не ще революцията да ги бе подминала. А обстоятелството, че нищо не се бе разчуло, единствено доказваше добрата работа на част от британските тайни служби. Кой знае дали и синовете на Кралицата бяха от официалния и съпруг. Ако бяха, тя би следвало да е единствената „будала“ в това свободомислещо семейство.
-Я ми кажи, Ивко, след двайсет години, как ще се казват принцовете. Може би – Мустафа или Садик…
-И Кралицата ще я прекръстим на Махараджа…
Около една трета от Лондон вече бяха индийци и пакистанци. Такива имаше и в самото правителство – на ключови постове, включително вторият най-важен – министър на финансите. Кметът на Лондон бе пакистанец. И за пръв път в историята се бе заклел не върху Библията. Защото не бе християнин. А на последните вътрешни избори в управляващата партия, един от основните кандидати бе индиец. Накрая победи британката, но с минимална преднина.
Междувременно, напливът на чужденци към Англия се засилваше, и не бе ясно дали ако се съберяха всички малцинства общо, нямаше да се получи мнозинство спрямо коренното население. Някога английските заселници в Америка бяха изтласкали местните. Сега същото ставаше в самата Англия.
-Кралицата никога няма да е махараджа, бе серсемино. Само щото допусна това, се доказа като глупец. Щом не разбираш разликата.
-Няма, няма, ама като станат мнозинство, ще видите кой е нормален…
Тази реплика бе превъплъщение на един клозетен надпис. Отнасяше се до гейовете и нормалните. В случая – до англичаните – като все още официален основен етнос на Острова, и всевъзможните заливащи го малцинства.
Цялата кръчма се изхили доволно. Истината е, че макар и сноби, всички си бяха все същите българи, каквито се срамуваха да признаят че са. Сякаш да си българин бе обидно. Едно от злополучните следствия на 30 години демокрация. Някои мъдри люде бяха казали, че за България демокрацията не е добра идея, и това сякаш наистина бе доста мъдро…
-Знаете ли, глупаци, знаете ли защо сме на опашката на Европа? Защото ей така съсипваме всичко. Дори Британската Кралица осмяхме. Ама така осмиваме себе си, доходите си, достойнството си… -  каза почти плачейки Ивко.
-Ние сме на опашката, а Англия изпадна от Европа… - подсмихна се някой.
-Това е не е ясно за добро или лошо е… - репликира го друг.
-Въпросът е, че ние сме на кораба, а тя – зад борда…
-Това не е сигурно, че е лошо. Може да е на спасителната лодка….
-Може, да. Ама може и първи да потънат…
-Какво отношение има това към Кралицата – върна разговора в основата един нов глас.
-Кралицата е символът на Англия – на това объркано общество. Сигурно и тя е била объркана. Нали властта е отражение на народа…
-Много умно, големи философи сте… - подигра им се Ивко….
Последва серия от наздравици, подир което някой попита:
-Абе, Ивко, Кралицата или сега Кралят – сами ли си плащат тока…
-Че то петстопин лири месечно станал там…
-Четвърт заплата….
-Все едно тук да е триста-четиристотин лева…
-Май вече е по-изгодно да си стоим в България…
Тази серия от подмятания илюстрираше енергийната криза, очертана от опитите на Англия, а и на Европа като цяло, да се правят на Велики сили, и в резултат – да останат без ток и газ…
-През войната на студено са стоели, и в подземия. Но са победили… - отвърна Ивко. Бе уверен, че след този аргумент не може да има никакво възражение.
-Ами дано да ги пазят подземията, че зимата иде… - все пак получи отговор той. Българският дух бе несломим, особено като се отнасяше до възмущението от фалшиви образи. Ако имаше нещо, което българинът ненавиждаше, това бе фалшивият герой. Имаше дори песен на един известен артист и музикант по въпроса…
Естествено, и тази подигравка срещна одобрението на присъстващите.
-Ивко, аз нещо друго да те питам – ти ще тъжиш ли така, като един ден си отиде и нашето Величество. Нали и ние имаме нещо като цар… - попита най-първият влязъл в тази дискусия, който припомни за присъствието с гласа си.
-Няма място за сравнение. Той не е цар, ние сме република. И изобщо не е от ранга на Кралицата. Пък и – не го обичат много българите. След „осемстотинте дни“…
-А защо мислиш, че англичаните обичат тяхната? Тя го откара не осемстотин дни, а седемдесет години? И завари победителка във Втората световна война, а оставя – Индустан и Пакистан…
-Вярно, не мисля, че много я обичат… - подметна друг.
-Нашият цар поне само юпитата ни докара, и позадигнаха малко пара. Не ни домъкнаха цигани и негри, дето да са новите българи…
-То вярно май нашият трябва повече да го обичаме…
-Не думай…
Серия от реплики сякаш извади Ивко от спора и го пренесе сред всички – като всеки кръчмарски разговор. Междувременно по телевизора течеше поредния високо-сложен ритуал по финалното изпращане. Със сигурност, поне ритуали не липсваха. Казват, че народите с повече ритуали са по-добре поробени, защото ритуалът и всяка показност, е за да отнемат свободата ти чрез някакви бутафорни ценности. Поне в това отношение, българите бяха по-свободни. Нямаше ритуал, който да приемат с нещо повече от привидна сериозност, или пък намигване…
Ивко стана, поиска сметката, и плати дори счупената чаша. Той бе европеец, а не тъмен балкански субект, и трябваше да го покаже. Никой не отказа тази му щедрост.
-Тръгвам си, защото с глупци неразбрани трудно се спори. Но всеки може да отвори очите си, и да прогледне. Като мен…
-Стой бе, Ивко. Ще изпуснеш най-важното. Започва месата на архиепископа.
-Ти разбираш от меси, колкото аз от футбол…
-То никой не разбира от меси, нито от кралски дела. Ама всички сме уверени в обратното… - това бе комай единственият умен глас тази вечер.
Но не го чуха нито Ивко, който вече хлопваше вратата зад себе си, нито другите, които без Ивко загубиха всякакъв интерес.
Навън модерният и възпитан българин, който уважаваше Короната, се качи в луксозния си автомобил, купен от началника-чалгар, и отпраши към къщата си – платена от същите пари. По пътя даде малко повече газ, защото всеки българин имаше правото да успокоява нервите си на пътя.
„Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани;
душата ми в огън тлее,
сърцето ми в люти рани…“
Рецитираше си на ум Ивко, докато се отдалечаваше от упадъка и невежеството. В своя свят, ограден с висока непристъпна стена, той можеше да се отпусне, да се отдаде на истинските ценности и да почете подобаващо Кралицата…


Добри Божилов
19.09.22

1 коментар: