Adsense-top

Възкръсналият... (разказ от Вселената на "Задругата")... от Добри Божилов

Когато получи писмото на граф Офенбах от Грац, Велко доста се изненада. А и бе зает точно сега, а самото писмо настояваше за спешна среща. В България работите не вървяха добре, султанът губеше войната и все повече безпризорни войници се връщаха и ставаха разбойници. Задругата трудно успяваше да закриля народа, всъщност – все по-често не успяваше. С подобна масова напаст не можеше да се справи дори султанът, и българи, и турци – обикновеният народ, плащаше все по-висока цена.
В този момент някой да го вика в Австрия му се струваше налудничаво. Още повече, че… той изобщо не познаваше никакъв граф Офенбах. Странно бе от къде пък онзи го познаваше, та му бе пратил това писмо. Но в империята на Хабсбургите евреите имаха защитена и доста солидна територия, и явно чрез тях бяха стигнали до него.
Изключителна възможност за печалби, която само истински доказан търговец като него, би могъл да разбере. Така бе написал граф Офенбах. Един човек, който нито го познаваше, нито знаеше истинския характер на сделките му.
Но за Задругата бяха важни не само сделките и парите, а и сведенията. А подобно загадъчно писмо можеше да отвори пътя към важни сведения от международната политика.
Когато стъпи на Австрийска земя, установи, че всъщност и там почти никой не е чувал за граф Офенбах от Грац. Мина през Виена, разпита в местните търговски кантори, част от които се държаха от шпиони за Задругата. Нищо. Подготви се дори за клопка, като се въоръжи доста тежко – с няколко пищова, и препаса една дълга сабя.
Накрая се озова на посочения адрес, който се оказа единствената връзка с Офенбах. За Офенбах знаеше само Офенбах, и никой друг по пътя до него.
Къщата не бе особено разкошна, но не можеше да мине и за бедна. Преди да стигне до нея, направи справка и установи, че е купена от графа преди около година, след което се нанесъл там със семейството си. Рядко излизал, и не общувал с никого, освен с неколцина евреи. Не обичал да ходи и до Виена. Подобно бягство от внимание намекваше за опитен човек, който прави нещо тайно или полу-тайно. Но защо ще търси някакъв евреин в Османската империя?
Съмненията започнаха да се разсейват още щом се отвори вратата. Бе здрава дървена с дебело резе – като тези във владенията на султана. Различаваше се от повечето врати тук, явно бе поставена по-късно.
-Имам писмо от граф Офенбах… - каза Велко, който бе по-известен с името „Езра“. Но докато поднасяше парчето хартия, нещо му просветна в съзнанието. Познаваше това лице - лицето на отворилия вратата. Познаваше го, но не можеше да се сети от къде.
-Ти си турският евреин… - отвърна онзи, и отвърна на… турски.
Щом чу гласа, това допълни картината, и Велко веднага го разпозна. Нима бе възможно? Ако бе така, то щеше да получи отговор на един въпрос, който все още измъчваше Задругата. Дори само за това, пътуването до тук би си струвало.
Слугата – очевидно турчин, го въведе в скромно и практично обзаведена къща и го настани в една малка стая. Седна на ниска масичка и му предложи кафе. Типичната турска напитка, която бе започнала да се превръща в символ на Виена. Очевидно бе стигнала и до Грац. Велко обаче не пиеше кафе и отказа. Предпочете чай, който слугата бързо приготви.
След малко и маските паднаха.
В стаята влезе поостарял, но не съвсем, средно висок мъж с доста дълга брада. Минали бяха години, но не би могъл да го сгреши. Познаваше този поглед. Познаваше и този глас…
-Приятелю, Езра, ето че най-сетне се намерихме… - каза онзи.
Велко не можеше да повярва. Разбира се, този човек не би могъл да му бъде от такава полза като преди, и това място не можеше да се сравнява изобщо с предното, на което се бяха виждали. Всъщност, с него се бяха виждали дори в най-скъпото място на Земята – дворецът на самия султан в Цариград. Не, това не бе същият овластен чиновник – най-големият успех на Задругата, в Османската империя. Вече очевидно бе просто един изпаднал, и вероятно – самозван и неистински „граф“. Но бе същият човек – някогашният везир…
-Мехмед? – възкликна българинът, скрит като евреин.
-Повече жив, отколкото мъртъв, нали приятелю. Оцелях и този път… - отвърна турчинът.
Когато се губи война, всички по върховете плащат. Главите си загубиха доста висши чиновници, и дори везири. Никой не се съмняваше, че дните на самия султан са преброени. Но по-умните чиновници успяваха да се усетят навреме. И везирят Мехмед – считан за третия или в най-лошия случай – четвъртия най-могъщ човек в империята, бе от тях.
Той бе оцелял.
В хаоса на разгрома, Задругата изгуби следите му, а и своя сериозна позиция във властта. Но ето, че той бе жив. Логично бе да се очаква.
-Не можеш да си представиш колко съм изненадан, и колко радостен… - отвърна Велко – Моят приятел Мехмед, който искаше да спре войната и да спаси султана от позор и разгром.
-Заедно искахме, Езра, но той не ни послуша. Погуби всичко, сега ще погуби и себе си…
-Но ти не си го оставил да те погуби? – усмихна се евреинът.
-Не му дължах чак това. Дължах му само уменията и верността си. Не и живота си. Той си е мой…
-И аз мисля, че добре си постъпил. Животът си е твой, а без живот – няма печалби… - отвърна типично по еврейски Велко. Знаеше, че Мехмед обича парите, и обича еврейския подход към тях. Досещаше се и, че е намислил нещо, и затова по поласка, за да подготви по-добра почва за себе си в сделката.
-Умни сте еврейчетата – без живот, няма печалби. Кратко и ясно… - каза Мехмед – Ама как ти звучи „граф Офенбах“. И се скрих далеч от Виена и не съвсем на границата с Османията.
-Умни сте и вие турчетата -  тук никой няма да те търси… - каза Велко.
Мехмед-Офенбах се ухили. Може да бе станал австриец, но тази типична балканска усмивка под турски мустак, винаги би го издала.
-Трябва да стоя покрит, и още години ще е така. Може до края на живота…
-Това е ориста ти. Бе твърде известен и голям човек. Сега си просто жив човек…
-Но това не значи, че не трябва да се грижа за прехраната си… - каза Мехмед – Трябва да съм на тайно, но и да движа нови дела.
Като не бе вече везир, Велко нямаше за какво много да подкупва турчина, и се подготви внимателно как да му откаже. Мислеше, че онзи го е извикал, за да изпроси пари, разчитайки на същата щедрост. Но малко бе сбъркал този път.
-Чудиш се защо те повиках чак от Варна?
-Чудя се наистина, но като видях кой си, ти прощавам, че ме разкара. Да открия стар приятел, е най-голямото богатство.
-Трябва ми заем… - каза Мехмед, и продължи още по-брутално и саморазголващо – И знам, че няма да ми дадеш, защото няма за какво да ме подкупиш вече. Не съм везир, за да се отплатя с някой пост, от който да изкараш повече. Но заемът ми трябва, и не мога да го поискам от местните евреи. Трябва да стоя на скрито и да не се набивам на очи. Затова извиках евреин от Варна чак…
-Евреите не подаряваме пари, знаеш. Но ако заложиш нещо – например тази къща, за моя приятел мога и да намеря малко пари… - отвърна Велко.
-Няма да стигне тази къща, Езра. Тя не е толкова скъпа. Това е Грац. Провинция на империята. А ми трябват пари за голяма печалба…
-Голяма печалба? – попита българинът като играеше идеално ролята на алчен евреин. Бе длъжен да го прави.
-Да, приятелю. Голяма печалба. Искам да купя началника на митниците в Хърватия.
-Хърватия? Границата със султана…
-Именно. Нали знаеш, че по границите става добра търговия. В момента във Виена има интриги и размествания във властта. С малко повече пари, можем да помогнем на един приятел да стане министър. А той ще ни даде митницата.
-Нали знаеш, че тук в Австрия, работата с митниците не е точно като при султана. Повече се следят едни други, по-трудно стават ония работи, дето стават при нас…
-Знам, приятелю. Знам! Ама всяка работа си има чалъм. Аз им знам слабото място на австрийците, и ако взема митниците, ще стане все едно е в Османията…
-Знаеш им слабото място? – попита Велко. Странно бе това. Колко време да бе бил тук – една-две години. И то се е криел. И да им знае слабото място. Освен ако… Невероятна мисъл мина през ума на българина.
-Да, приятелю, знам им слабото място. Австрийците са много точни, следят се непрекъснато и търсят хитри начини да изловят чиновниците. Затова корупцията е по-малка. Но един от тия хитри начини, аз им го измислих. И сега мога да го обърна срещу тях…
-Ти си го измислил? Явно не тук? Като везир? – подозренията на българина започваха да се потвърждават.
-Да. Като везир… - отвърна Мехмед и отпи от своята чашка. Тя бе с кафе – хубаво турско кафе. След това продължи.
-В Хърватска, австрийците много евтино намериха начин да си следят чиновниците – плащат на чиновниците от другата страна подкупи, за да им долагат какво минава. Няма значение дали са събрали те самите приходите за Цариград, това не интересува австрийците. Интересува ги само истината - колко е минало. И ония – дето султанът им закъснява със заплатите, станаха и те служители на австрийците. Така имат две митници – една от всяка страна на границата. И ако тия отсам излъжат, ония от там като доложат нещо различно, и ги хващат. Работи безотказно… - каза Мехмед. След което доволно добави най-важното – Обаче това няма да работи, ако някой държи и двете митници… - и бе отново ухилен до уши.
-Ти?
-Аз… - потвърди той – Всички оттам границата са мои хора, аз съм ги назначил, и никой не ги е сменял. Знам греховете на всеки един ага или чорбаджия. Подбирал съм ги да имат грехове, и по много…
Тук Велко се усмихна:
-Както и си трябва – колкото повече грехове, толкова по-добри служители…
-Държа митницата отвъд, и кой знае още колко години ще е така. Султанът е затънал в проблеми, скоро за тая граница никой няма да помисли – толкова далеч от Босфора. Сега ако нагласим и наш министър тук, и получим митницата и отсам, и нали разбираш…
-Австрийците толкова добре са се справили с тая схема – да обменят сведения с турците, че нямат друго нищо за проверка и следене…
-А, де…
-Това през тая граница ще може да мине всичко – от кафе до оръжия. Може и цял слон да мине…
-Е, слон викам да не пробваме – да не дърпаме Шейтана за опашката…
-Аз и нямам нужда от слон, така че няма да дърпаме тая опашка…
-Обаче всичко друго – ще мине…
-И то в двете посоки… - алчна гримаса се изписа на лицето на Велко. Но вътре в него едно много по-важно чувство се запали. Нова пътека за Задругата. За внос и износ на каквото си иска. Без мита, такси, без да се задават въпроси.
-В двете посоки… - не по-малко алчен бе погледът на Мехмед-Офенбах.
След размисъл, по-къс дори от няколко мига, Велко можеше да каже само едно:
-Колко пари ти трябват…
А на дванайсетте в Дяволското гърло щеше да занесе благата вест, че везирят Мехмед е възкръснал, и ще е все така полезен на тайното братство…

Добри Божилов
19.12.2019

Няма коментари:

Публикуване на коментар