ad-top

loading...

Ше пишеме…

-Май съм си забравил документите на колата… - казах на сина ми, който седеше на задната седалка. Бях спрял на светофара и се сетих, че май ги няма. Трябваше бързо да изляза със старата кола, а се готвех да е с новата. И в мен – документите на новата.
-Какво ще стане сега? – попита синът.
-Нищо. На 5 минути от къщи сме, кой ще ни спре… - отвърнах аз, със съзнанието, че не ми е за първи път. Този 28 годишен „Мерцедес 190“ се караше малко. Много рядко, като резервна кола. Нормално бе да позабравя талона…
-А ако ни спрат? – попита той.
-Тогава ще ни глобят… - отвърнах аз…
Подир малко спряхме на бензиностанцията. Едната ми гума беше мека. След безнадежден опит с онези преносимите псевдо-компресорчета, тя си остана мека. Това са ония имитации по някои бензиностанции, дето първо се помпа въздух в тях, а после те го помпат в гумата. Естествено – почти винаги са празни, а и едно пълно рядко стига дори за една гума. „Мижи да те лажем“, спазват закона формално бензинджиите. Като не им се плаща помпането, защо да спазват закона.
С ненапомпана гума, и на 3 минути от къщи, запалих и тръгнах. Без колан. Преди това го бях сложил, но сега за толкова малко, а и леко изнервен от ненапомпаната гума, не го сложих. Не включих и фаровете – тази скандинавска глупост, която въведоха – фарове през деня. Само правим бизнес на вносителите на крушки. Някои експерти дори твърдят, че така се намалява безопасността, защото шофьорите свикват да очакват светещи коли и не забелязват други пътни участници. Например пешеходците, които не ходят с фенерче на главата. Чуждопоклонници сме ние – българите. Взимаме нещо в чужбинско, и го копираме тук. Никой не се сеща, че в Скандинавия денят е по-кратък и по-тъмен, защото са на север. Никой не се сеща, че там има и „бели нощи“, т.е. има някаква причина да карат с пуснати фарове. Давай и тук ги пускаме…
Дали това намали катастрофите – кой ли знае…
С ненапомпана гума, което не е нарушение, но без колан, и без фарове, излизам от бензиностанцията.
Като често ти се случва да си без документи, рано или късно ще те спрат. Чудя се, дали някой би крал 28 годишен „Мердецес 190“? И дали да не наруша всякакви правила и да си оставя документите в жабката… Но този ден те не бяха там.
Излизам от бензиностанцията и какво е първото, което виждам?
Палка!
Стана ми смешно. Тъкмо преди малко бях обяснил на сина как няма никаква опасност да ни спрат…
-Спират ни… - казах.
-А сега де… - отвърна той от задната седалка.
Спрях колата и леко отворих вратата. Защото не ми работи шофьорския прозорец. В САЩ това е рисково, може някой полудял служител на закона да извади пищова и да изкрещи „Стой на място, ще стрелям“. Но ние сме нормална държава, полицаите са нормални хора, а не изкрейзили убийци на индианци, и онзи само ме подмина. Загледа се в лепенката на „Гражданската отговорност“. Която… не беше сменена. А новата лепенка беше в документите на колата. Които липсваха.
-Добър ден, сержант Еди кой си… - каза онзи. Не му запомних името.
-Добър ден… - отвърнах аз, и добавих – Ше пишеме, май…
-Какво? – попита онзи.
-Ше пишеме… - отвърнах – Забравил съм си документите на колата, ей тук наблизо живея… - казах подавайки му шофьорската книжка. Тя поне беше в мен.
-Как без документи? – каза Еди кой си… - Тя и застраховката ти изтекла… - Лелеее…
-Застраховката не е изтекла, просто не нося документи, вътре е всичко… - казах.
-И лепенката не си залепил…
-Не съм, рядко карам тая коля и затова…
-И „ше пишеме“, викаш…
-Ами май ще трябва… - казах.
-И какво ще пишем?
-Ами акт. Нали това се пише…
Той се ухили. Може би очакваше да му бутна нещо. И да ви река, аз не ги съдя за това. Не е лек катаджийския живот. Заплатите не са кой знае какво, по цял ден си на пътя, а и въведоха едни камери, едни записващи устройства, не можеш рушвет да поискаш. Сигурно в редките случаи, в които камерите не работят, може да изкарат по някое левче за семейството. Аз не съм от тия дето ме е яд на катаджиите.
Но много ме е яд на корупцията на тия големите – на Бойко, на ГЕРБ, на придворните им олигарси, дето крадат повече, отколкото целия КАТ ще изкара за цяла година. Много ме е яд на тях, и затова твърдо съм решил – аз лично никакви подкупи и на никого вече не давам. Не че преди не съм давал на катаджия. Кой ли не го е правил. Но от един момент ми писна и рекох: „Край на корупцията. От мен каквото зависи, никаква корупция. Никакъв подкуп. Нищо. Да пишат актове, ще плащам глоби, но подкупи – вече не…“ Да знаете, българи, че можем да преборим корупцията и не само с Гешев, и с арести. Ако всички като един спрем да „даваме“, корупцията ще изчезне. Та ей затова – заради дето ме е яд на Бойко, сега нямаше да дам нищо на полицайчето…
-Ами айде тогава да пишеме, ела при колегата… - каза той.
Излязох от колата и го последвах. Малкият остана сам вътре.
-Ей, колега, тоя тука иска да му пишеме акт. Викам като иска, да му пишеме…
Колегите бяха всъщност двама. Единия държеше някакъв списък, другия стоеше и гледаше до него.
Тоя дето гледаше, каза:
-Запиши го…
А тоя със списака, записа.
Номера на „Мерцедеса“ и май моите данни от книжката. Но това не беше акт, а някакъв списък. Май проверяват коли за дрога или може би за тероризъм. Точно затова ме накараха да отворя и багажника. Огледаха бъркотията вътре и го затвориха. Проверката свърши, записаха че са я направили.
-Какво не му е наред на тоя… - попита оня дето само стоеше…
-Питай какво му е наред… - каза Еди кой си… - фарове, колан, няма застраховка, няма документи…
-Ейййй, сега какво ще правим… - попита другия.
-Ами к’во – ще пишем…
През това време третият гледаше книжката. Там отзад имах една стара журналистическа карта.
-Ти журналист ли си? – попита.
-А, не, това е старо… - казах му.
-Значи не си журналист?
-Не, отдавна не…
-А какво работиш?
-Ами по компютрите… - отвърнах.
Той се ухили.
-Джон Дийр ли ти е шефът?
-Кой? – попитах аз неразбрал.
-Джон Дийр – така пише на якето ти. То бе ново и сигурно го мислеше за служебно.
Усмихнах се.
-А, не, това жената го намери на промоция от някъде това яке. „Джон Дийр“ не са компютри… - казах аз.
-А, добре… - каза Еди кой си, и после – Е, сега какво ще правим, трябва да пишем. Ама то всички тия нарушения, колко глоби са…
-Само за застраховката са стотици левове… - каза онзи със списъка.
-Аз застраховка имам, само документите не са тук…
-Абе и така да е, не си залепил стикера – това са 30 лв.
-Я го провери има ли верно застраховка… - каза Еди кой си…
Другият извади телефона и взе да търси сайта гаранционния фонд. После въведе номера ми. След малко каза:
-Има застраховха. Даже до септември е…
-Е, това ти се размина… - каза Еди кой си – ама незалепения стикер си е глоба, нямаш документи – пак глоба, караш без фарове и колан – все глоби са това.
-Ами това е положението… - казах, и ни най-малко не мислех да плащам.
То това „писането“ си е зор и за тях. Ще загуби половин час да пише, а парите от глобата после – при Бат Бойко. Да си купува частен самолет и да ходи на мачове на Шампионската лига с него. Полицаят пише, Бат Бойко забогатява. Нали разбирате, защо полицаите не обичат да пишат.
-Детето къде го караш? – попита Еди кой си.
Децата понякога помагат при спиране от КАТ. Може да те пуснат, само заради тях. Пък и родител, дето си кара детето в колата, по принцип е съвестен шофьор, не е опасен. Поне докато детето е там. Та заради това, децата са харесвани от полицията. Като ми беше малка и дъщерята – едно бебенце и детенце, а после и синът – често са ни пускали, дори само като видят, че има дете. Спират те, виждат детето, набързо гледат документите, и пускат.
Ама аз с тоя „Мерцедес“, дето какво ли беше наред, не стана съвсем така.
-От училище го взех. Ей тук живея на пет минути… Ако искаш, ще оставя книжката, и ще ида да донеса документите на колата.
-Е, не може така. – каза полицаят – Не правим така.
-Пък и ако някой те спре, и без книжка, какво ще правиш? – попита другият.
-Е, кой ще ме спре за пет минути…
-То и ние сме на пет минути от вас, ама виждаш, че те спряхме… Ако нямаш и книжка?
-Ами ще му кажа, че книжката е в полицията… - отвърнах с усмивка аз.
Те също се засмяха…
-Абе не може така, сега трябва да пишем… - каза Еди кой си, но хич не му се пишеше. После добави една дълбока мъдрост:
-Ти да знаеш, не тръгвай с гърдите напред. Ще те прострелят…
-Мен? Мен кой ще ме стреля? – отвърнах аз – Вие, полицията сте застрашени…
-Уф, абе ти не ме разбра! Аз в преносен смисъл. Знаеш ли какво е преносен смисъл да те науча…
Сигурно знаех какво е „преносен смисъл“ като написал няколко книги, няколко десетки разказа, няколко стотин статии и 10-15 години като журналист. Но нека ме научи и един полицай на това…
-Аааа, да бе да, не се сетих… - почти тъпо отговорих аз.
И си спомних как дядо ми една приказка ми разказваше, как турците събирали данъци.
Идва събирачът и казва: „Плащай данъка“.
И българинът вика: „Немам пари“. После турчинът започва да оглежда имота. И българинът казва: „Нямам нищо“. И вярно в къщата няма нищо – само похабени земеделски сечива. И да е имал някоя овца българинът, скрил я е като е чул, че идва събирачът. И той гледа, оглежда, обикаля и вика: „Ами ти ни пари, ни стока, нищо нямаш…“. „Ами нямам“ – отвръща българинът. И турчинът се чуди какво да прави, чуди се, пък накрая вдига камшика, и зашлевява българина. И после казва на писаря: „Запиши го тоя платил“… И така – камшикът пести данъци.
И същото е и при полицията. Трябва да му дадеш „камшик“ да ти удари, нещо да направи, та да излезе като победител. Да има повод да те пусне. Та да те поучи на нещо, да видиш, че е по-умен от теб, а ти си глупак, това е „камшикът“ на катаджията. Оставяш го да удари, и глобата е платена.
Та „Аааа, да бе да, не се сетих…“ - почти тъпо му отговорих като единствения писател в България, който не знае какво е „преносен смисъл“.
А той доволен:
-Разбра ли сега? Не тръгвай „с гърдите напред“, ще те прострелят. Ти много така тръгна с това „ше пишем“. Спирам те, още нищо не съм ти казал, и ти – „ше пишем“.
-Ами без документи, какво да кажа?
-Ами мълчи си, бе. Като не те питам, траеш си, не така „с гърдите напред“, в преносен смисъл, нали…
-Да, така, не така, прав си…
-А, сега разбра ли?
-Разбрах…
Напълних му сърцето със задоволство. Пари не взе, но си достави кефа.
-Тука ако беше някой млад, надъхан колега, щеше да пише. Така и трябва. Ама айде, от нас да мине. Карай детето в къщи да учи… И друг път – не „с гърдите напред“…
-Да, полезен урок… - отвърнах.
-Айде, върви. Няма да пишем... – каза Еди кой си…
Аз взех книжката и казах:
-Благодаря, и приятна работа…
Влязох в колата и потеглих.
-Колко те глобиха… - попита синът.
-Нищо. Пуснаха ме… - казах.
-Е, защо…
-Не им се пише, а и видяха дете в колата, и затова…
-Не си им дал нищо?
-Не, научи се никога да не даваш подкупи. Така съсипваме държавата. Ако трябва, си плати глобата, но подкупи – не… - обясних му своята житейска философия, която се надявах да попие.
-Добре… - отвърна ми.
Подир малко се прибрахме. Непременно трябва да залепя този стикер, ако и тоя „Мерцедес 190“ да се кара сигурно пак след месеци. Непременно трябва да го залепя, а и да оставя документите вътре.
Кой ще краде 28 годишна кола?
Никой няма да я краде. Но някой млад и принципен полицай може да седне и да „пише“…

Добри Божилов
24.01.2020

Няма коментари:

Публикуване на коментар