Изпитание за Божественост - част I - Контакт - глава 11...

Времето със сигурност не бе спряло или поне така показваха часовниците. Но средата наоколо изобщо не даваше признаци на раздвижване. През първите няколко минути всичко бе тотално объркано. След като хеликоптерът загуби витлото, хората се бяха стегнали в очакване на жесток удар в твърдо, но единственият удар, който се получи бе разтърсването от рязкото спиране на падането на машината, когато тя увисна на неизвестно точно място в чернотата. Наоколо се въртеше амалгама от пръст, дърво и метални конструкци, която няколко минути продължи да се обогатява, преди притокът да спре.

Оттогава повече от час вече нищо не се случваше. Засега нямаше опасност от задушаване, тъй като доста въздух бе засмукан заедно с всичко друго. Нямаше и сериозно ранени, а войниците разполагаха с известно количество вода. Това даваше няколко часа сигурност, през които да се опитат да предприемат нещо.
Първи лейтенант Чи наруши заповедта да не се отделя от президента и скочи от висящата машина, успявайки да се добере до един дървен оломък. Изобщо не се учуди на това, че след скока не полетя надолу, тъй като по същество "долу" не съществуваше. Бяха се оказали в нещо като безтегловност с тази разлика, че не се рееха свободно из пространството, а учудващо лесно успяваха да се придвижват. Някак си тук Третият закон на Нютон като че ли не важеше в пълната си сила. Един космонавт ако иска да се придвижи без да има опора, би трябвало да хвърли някакъв предмет в посока обратна на движението. Тук трябваше просто да се задейства някакъв елементарен мускулен импулс и тялото се придвижваше. Като че ли някакъв незнаен физически закон блокираше силата на противодействие. Как обаче тази закон правеше разлика коя сила е действие (желана) и коя противодействи (нежелана) не ставаше ясно.
След като откриха тази възможност войниците и пилотът получиха заповед от Чи да проучат околността. Самият той остана при президента с формалния повод да го охранява, но практически за да му попречи да се включи и той в обиколките. Руснакът добре разбираше това, но не можеше нищо да направи, тъй като телохранителят нямаше да приеме директно нареждане от него. Правилникът на службата за сигурност бе така съставен, че да не позволява на охранявания да отстрани пазителите си или да изложи необосновано на риск живота си. А в случая бе очевидно относително най-сигурното решение - придържане към познатата част в непознатата среда. Освен това помощта му като че ли не бе абсолютно необходима.
Половин час бе достатъчен за да установят, че кашата от отломки се е разпростряла из цялата сфера, границите на която пък се определяха от нещо което можеше да се нарече "абсолютна нищота". Просто до едно място можеше да се върви и оттам нататък просто нямаше нищо - само същата чернота с тази разлика, че не можеше да премине през нея.
- Струва ми се, че съм още жив, но не виждам друго обяснение за това място освен като чакалня на отвъдното - каза последният върнал се войник.
- В чакалнята на Свети Петър едва ли хвърчат метални и дървени отломки и части от хеликоптери - отговори друг.
- Нито пък приемат в пълно бойно снаряжение - добави трети.
- Ако сме вече мъртви има много лесен начин да го проверим - шум от зареждане на оръжие доизясни предложението.
- Няма нужда да се изтребваме - намеси се Хай Чи - аз съвсем определено усещам болка в натъртения си лакът, което ми доказва, че съм жив.
- А може ли лакътят ви, лейтенант, да обясни и къде се намираме - обади се пилотът.
- Очевидно сме в черната сфера - отговори Чи.
- Това е ясно, но какво е сферата?
- Не знам.
- Сигурно е някакъв вид черна дупка - предположи някой.
- Не може да е черна дупка, защото иначе до сега да сме се разплескали под действието на собствената си маса - каза пилотът - По скоро се намираме в някакво изолирано пространство - нещо като камера само че с друг вид стени - не от материя.
- Звучи ми като лов на хора от извънземни с цел изследване - чу се отново гласът на последния върнал се войник.
- Не вярвам - възрази лейтенантът - ако някой ще взема проба от човечеството е по-добре да го направи тайно и тихо, а не с гръм и трясък да отвлече президента на планетата.
- Нашите учени като изследват животните запитват ли се с кого експериментират - включи се в разговора и самият президенат.
- Ние все пак сме доста по-развити от животните - възрази един войник.
- Всичко е въпрос на гледна точка - и мишките са много по-напред в еволюцията от амебите - обоснова се Котов - но все пак не ми се вярва това да е вземане на проба. По скоро сме жертви на непознато явление, което може и да е напълно естествено, но случващо се рядко.
Обяснението звучеше сравнително по-логично от всички останали предположения и затова този път никой не възрази.
- А каква е ролята на онези, които свалиха хеликоптера? - запита пилотът.
- Никаква - чиста случайност. Те просто ни взривиха точно когато бяхме над кълбото. Не се знае дали са съобразили, че то може да ни погълне и нас или всичко е неволно. По скоро второто, защото биха постигнали по-голям ефект ако ни бяха уцелили над твърда земя.
- Или са бързали - още няколко секунди и щях да се измъкна - каза пилотът.
- Може и така да е, но това сега е без значение. Със сигурност отвън вече всичко е напълно обезопасено. Трудното е да се измъкнем.
- Как? - прозвуча глас изразяващ мисълта на всички.
- Не знам. Като че ли нямаме друг избор освен да чакаме. Ако това около нас е само природно явление, то би трябвало да отмине от само себе си.
- И тогава да прелетим останалите метри до земята - припомни пилотът.
- Трябва да се закрепим възможно най-безопасно и да отдалечим оръжията от себе си за да не се нараним. Може и да ги изхвърлим - и без това вече са безполезни - каза Чи.
- Не е добре и да сме твърде добре закрепени. Не е изключена и спасителна операция, която не би трябвало да възпрепятстваме - предположи президентът.
- Каква операция, ако някой влезе тук излизане няма - възрази войник.
- Но те не знаят това. Ако си мислят, че сме просто ранени, което е твърде вероятно след уцелване с ракета, може да пратят напълно оборудван отряд.
- Така само ще получим още събратя в нещастието - обобщи лейтенантът и се зае да организира разместването - президентът да седне на пилотската седалка и да се върже с колана. Тя има пружини, които да омекотят удара. Изхвърлете всички автомати и гранати. Всеки да си остави само пистолета. Има ли някакъв оптимален начин да завъртим хеликоптера, така че да падне възможно най-малко лошо - обърна се той към пилота.
- Както и да паднем все ще е зле. Можем обаче да го обърнем наобратно и да се вържем за пода. Така при удара поне ще висим и няма да се нараним толкова много. Разбира се не знаем кое е горе и кое-долу - доста се въртяхме преди да увиснем.
- Толкова по-лесно за нас. След като всичко е случайно няма да въртим нищо. Просто ще се вържем за пода.
Така започна "неподвижният" час. Седмината стояха и нищо не правеха. Дори не говореха. Двама заспаха. Лейтенантът не им попречи, защото прецени, че това е полезно, тъй като спестява кислород. Някой разбира се трябваше да остане буден, но засега все още не бе дошло време да се мисли за график, защото на него самия не му се спеше. Така продължи докато дойде светлината.
Чи не се изненада, че я забеляза първи, защото дори и тези от другите, които не спяха, не бяха особено внимателни, като по-скоро бяха вглъбени в себе си, отколкото отворени навън. Командирът не ги съдеше - него самият на няколко го обземаха вълните от носталгични спомени, характерни за безнадеждни ситуации. Стремеше се да не им се поддава, но не бе сигурен колко още време това ще се окаже рационално. В крайна сметка ако щеше да се стига до смърт, добре беше да има и някаква психологическа подготовка.
Отначало се появи едно пожълтяване в чернотата малко встрани от мястото, където се рееше погледът му - това беше и другата причина той пръв да го забележи. Постепенно петното придоби елипсовидна форма и когото дългият и диаметър достигна около метър и петдесет започна бързо да увеличава яркостта си. Няколко секунди след като бе премината границата на издържливостта на окото и всичко погледи бяха сведени, петното изчезна, погълнато от стократно по-мощния енергиен поток, който нахлу през него. Лъчът изпари всички материални обекти по пътя си и се заби в отсрещния край на сферата. Там започна да се образува петно подобно на първото и приблизително след горе-долу същото време проби стената и продължи отвъд.
Въпреки внушителното си визуално въздействие концентрираната светлина не предизвика никакво раздвижване. Потокът мина на застрашителните трийсет сантиметра от опашката на хелекоптера, но лейтенантът не бе сигурен, че дори и да го беше закачил щеше да предизвика катастрофа, защото ако се съдеше по съдбата на засегнатиге отломки наоколо, той дори не ги запалваше, а просто поглъщаше онази част от тях, която попадаше в обхвата му.
- Това трябва да е светлият еквивалент на сферата - изказа мисълта си Чи - поглъща всичко точно като нея.
- Аз не бих се гмурнал в него - не се съгласи един войник - струва ми се, че лъчът си е просто лъч и всяко приближаване би било самоубийствено.
- И на мен така ми се струва - каза пилотът - а дори и да сте прав, лейтенант, първото ни подобно "гмурване" не бе от най-успешните.
- Не съм предлагал да скачаме в мъглата - обясни командирът - просто констатирах приликата. Но на мястото на което се намираме може повечето явления да изглеждат така.
- Каквото и да е, едва ли можем да направим нещо, така че по-добре да наблюдаваме. Струва ми се, че там нещо става - президентът стана от седалката си.
Около мястото на втория пробив нещата действително се развиваха по-различно. Петното бе станало кръгло и достигаше вече три метра в диаметър без да спира да расте. То бе започнало и да измества центъра си от центъра на лъча. Напълно противно на очакването, че при разпростирането върху по-голяма площ яркостта би трябвало да намалее, новоосветената област непрекъснато увеличаваше блясъка си. Този път хората не сведоха погледи, защото някой се сети, че имат очила за нощно виждане, които съдържат в себе си и филтри. За двама разбира се не стигаха, тъй като само командосите бяха съоръжени с въпросните каски, но Хай Чи даде своята на президента, като се съгласи да подели тази на един от подчинените си, с който се редуваха да гледат. Друг войник направи същото с пилота.
Когато диаметърът на осветената област достигна петнайсетина метра в нея започнаха да се появяват вътрешни петна с преливания на всички цветове на дъгата. Така продължи докато размерът достигна петдесет метра, след което вътрешните петна се сляха в едно, което се стабилизира десет метра встрани от края на лъча. Формата му наподобяваше ромб с доста изкривени страни и заоблени ъгли. По-дългият диагонал достигаше два метра, а късият - един и петдесет. Постепенно цветовете изчезнаха и ромбът стана напълно огледален.
Пет секунди по-късно през повърхността се появи продълговат предмет, който продължи да влиза. На края му имаше закрепено нещо кръгло.
- Това е камера! - извика някой.
Лейтенантът бързо сграбчи каската от главата на съседния войник като едва не му изкълчи врата.
- Наистина е камера - каза той след малко повече от миг - нашите отвъд проучват средата. Разкопчавайте се - трябва да се доближим до ромба.
Камерата се задържа половин минута, след което се върна обратно. Седмината заплуваха към огледалността.


Добри Божилов - "Изпитание за Божественост"
06.03.2021

(Следва)

Няма коментари:

Публикуване на коментар