Приятели, не купувайте книгите, с автор "Добри Божилов", пускани от издателство "Лексикон". Това са комерсиални продукти, издавани единствено с цел да вземат парите ви. Аз, като писател, НЕ ЗАСТАВАМ ЗАД ТЕЗИ СИЛНО СЪКРАТЕНИ И ОСАКАТЕНИ ВЕРСИИ НА ТВОРБИТЕ МИ. По-добре ги четете безплатно - на файл, от библиотека, от приятел и пр. Но купувайки книги от издателства, знайте че нищо не отива за авторите. Заклинанията, че така се поддържа българската култура, са пълна лъжа. Всичко отива у издатели и посредници. Една по една, книгите ми се преиздават от самия мен - като автор... Засега налични са третата от серията за Задругата - "Сказанието", както и "Гай Балоний". Всички така издадени книги, са в пълна нередактирана версия - средно 30-40% повече. Не хранете издателското статукво, писателите не печелят нищо...

Сенките... Пролог: Синът

Когато неколцина – не можа да им види броя, но бяха доста, след като успяха така бързо да повалят двамата му придружители, ги нападнаха, реши че или е лош късмет, или Османската империя е в доста по-добро състояние, отколкото предполагаше. Вътре в себе си знаеше, че ще направи всичко, за да повали Падишаха, но това едва ли го знаеше друг, освен него. Но ето го – няма и няколко седмици, след като се включи, заловен, вързан и влачен незнайно къде. Може би в някой турски зандан. И доста време пътува дотам, което потвърди подозренията му. Но по едно време, изведнъж доста топлото време се промени към хлад, а после и към откровен студ.
Накрая му свалиха превръзката на очите. Но не видя нищо. Защото хората около него, всички бяха сложили качулки. Намираше се в тъмно помещение, доста голямо – очевидно някаква пещера. В пещерите студът (или топлото) бяха едни цялата година. Обикновено бе студ, а не топло.
Един от тия с качулките се доближи до него и извади нож. Дали щеше да го съсече…
Съсече въжетата, и освободи ръцете му. Това намали болката, кръв влезе в изсъхващите крайници. Похитителите се бяха престарали със затягането.
Онзи се доближи до него и прошепна:
-Не мога да ти говоря по друг начин, освен така. Иначе ще чуеш гласа ми…
Шепотът на всички е еднакъв. Не се бе замислял по този въпрос, но може би щеше да му е полезно в бъдеще. Ако останеше жив, бе се захванал с подривни, опасни, дела.
-Последвай ме… - прошепна другият.
Гоце тръгна след него. Никой друг не дойде. Странно. Нима този човек не се страхуваше? Гоце бе добре обучен да убива в българското военно училище. Считаше себе си за добър във всички видове бой. А този забулен човек го остави сам със себе си, при това му бе обърнал гръб. Пълна глупост. Ако ще да си най-добрия войник на света, да оставиш гърба си на врага, му дава огромно и решаващо предимство. Но онзи просто вървеше отпред. И Гоце след него.
Целият път бе осветен от факли по стените, но доста нарядко, та имаше моменти в почти пълна тъмнина, в която се ориентираш единствено по клатещите се сенки от предната факла – някъде там напред из коридорите.
По едно време стигнаха до разклонение, осветено едновременно от три огъня. Имаше дървена врата, и очевидно водеше към странична галерия – изкуствено прокопана. Продължиха още малко по нея…
Накрая се появи още една врата, на която забуленият свали катинара. Вътре бе тъмно като в рог, но скоро блеснаха четири огромни факли по стените. В помещението бе пълно със сандъци от всякакъв вид и размер.
Водачът му мина зад него и затвори вратата.
Подир което… свали качулката си. Това изуми Гоце. До преди малко такава тайна, дори шепне, сега – всичко. Човекът бе около трийсет годишен – може би съвсем леко по-стар от самия Гоце. Бе русоляв и малко над средния ръст. Имаше нещо познато в него.
-Не приличам много на баща ми, но очите и косите са същите… - каза онзи, взе една факла и я приближи до лицето си. Гоце ясно разпозна синия цвят на погледа. След това факлата бе върната на мястото ѝ.
-Не мога да позволя на хората си да ме познаят добре. Затова трябва да шепна. Но ти трябва да знаеш повече.
-В момента нищо не знам, нито разбирам. Защо съм тук? Ти турски офицер ли си?
-Турски офицер? – усмихнато попита другият – Да, и това съм. Но то е най-малкото… Мнозина турски офицери ме мислят за един от тях. Но ти не си в затвора, и скоро ще си тръгнеш…
-Не си турчин? Кой друг на територията на тази империя може да организира подобно отвличане…
-Някой с много пари. И много грехове… - отвърна русолявият.
-Пари? В тази империя наистина всичко се купува. Но не разбирам, за какво съм ти аз…
Другият не отговори, а вместо това отиде и отвори един от сандъците. Вътре бе пълно със… злато… После отвори още един. Не бе злато, но бе равно на него – банкноти и облигации от какви ли не банки и държави.
-Да отварям ли третия сандък? – попита.
-Мисля, че това е достатъчно. Но не отговаря на въпроса ми. Парите не са отговор на всеки въпрос…
-Тук сгреши, приятелю… - каза онзи, и изуми Гоце. Не се познаваха, а го наричаше „приятел“. Но все пак, в гласа му имаше нещо добро, което вдъхваше доверие. Макар че, да вярваш на човек с толкова много пари, бе глупост. Никой човек с пари не бе почтен. Парите, изначално значеха нечие нещастие – там някъде, невидимо, но причинено. И Гоце добре го знаеше… – Тук сгреши… - повтори онзи – Третият сандък нямаше да съдържа пари, а нещо много по-важно. Но ти прощавам грешката. Ти си много по-праведен от мен…
-Към какво води този налудничав разговор? – попита остро Гоце. Не обичаше увъртането и игричките. Бе човек на директното, и на говоренето направо.
Но получи не отговор, а още по-голямо объркване.
-Баща ми, който никога не разбра, че съществувам, би искал син като теб, а не като мен… - каза онзи.
-Баща Ви? Не познавам нито Вас, нито баща Ви…
-Виждам, че не обичате многословието. Карате директно. Може би, не трябва да ти губя времето, приятелю…
-Да, би било добре да получа нещо повече от нова загадка, при всеки мой въпрос.
Другият отново свали факлата, и я доближи до лицето си. Извади и нещо от един от джобовете на робата си. Странно, но външно не се виждаха никакви джобове.
-Приличам ли ти на някого? Не по всичко, например по лице и очи…
Гоце се вгледа добри. Доближи се до него. Онзи не възрази. От такова разстояние би могъл да го повали с един удар, да му строши врата, да приложи някоя от многобройните техники за убиване, на които го бяха научили в България. Но не го направи. Не намираше мотив, въпреки че бе отвлечен от маскирани, каран дълго, което значи мъчително, и сега – затворен в дълбока пещера. Може би нямаше да оцелее, ако убиеше похитителя си, но поне можеше да продаде скъпо живота си. Но след като онзи позволяваше това, значи…
Вгледа се в очите му. В косите, в челото. Имаше нещо познато, но и различно.
Другият вдигна ръка и го отблъсна. Хвърли в ръцете му изваденото от джоба. Часовник. Хубав метален часовник, изработка от Европа. Може би – дори златен.
-Това подарък ли е? – попита Гоце.
-Не, това е часовникът ми. Не се разделям никога с него. Нито с баща ми, когото гравирах от вътрешната му страна. Да ми напомня какво е да си светец, докато затъваш в греха…
Гоце погледна часовника. Имаше малко бутонче отгоре, което очевидно отваряше капачето. Понечи да го отвори, но нещо го спря. Нещо притрепна в сърцето му. Може би някаква комбинация от подсъзнателно разбиране на приликите, които бе забелязал у странника, но още не бе разчел напълно. Усещаше, че отвори ли часовника, ще получи отговор, но той ще е като мълния. Всичко водеше към това. Трябваше да научи, но не искаше да се случи.
И бе съвсем прав.
Онзи се доближи и натисна бутончето. Пружинката – идеално смазана, и поддържана, се задейства, и капачето се отвори.
Гоце би могъл да затвори очи, но не би имал право. А и как ли би изглеждал пред някой, който иска да му разкрие тайна, а той мижи с очи…
Направи неизбежното – погледна Истината право в очите.
А тя не бе безболезнена. От вътрешната страна на капачето го гледаше една личност, която новото време бе започнало да превръща в легенда, и която в бъдеще вероятно щеше да се превърне в абсолютния символ на България. Гледаше го единствената личност, сравнима с Исус Христос, по почтеност, непорочност, безкористност и идеализъм…
Гоце примигна няколко пъти, за да може да повярва на очите си. А онзи застана точно отстрани на ръката му, държаща часовника. Доближи и факлата.
Руса коса и сини очи не можеха да се видят на гравюрата – очевидно възложена на талантлив майстор някъде в Швейцария или Франция. Но формата на косите, и на очите – бяха безупречни.
А останалото вече бе видял…
-Ти си? – почти заеквайки едва каза Гоце.
-Неговият син… - отвърна онзи, и изтръгна часовника от ръцете му.
-Син? – трудно попита Гоце.
-Син… - отвърна съвсем спокойно другият. И вкара цяло море от емоции у Гоце. Какъв грях би извършил ако бе убил този русоляв странник, само преди минути.
-Но как? Как е възможно? – попита Гоце. Абсолютният светия на българите, Апостолът на свободата, човекът, който макар и мъртъв, би повдигнал такъв бунт, който бе направил неизбежно Освобождението, абсолютната икона на страната, в която започваха да се кълнат всички видни общественици, политици и културни деятели, човекът – обект на поеми, този човек, този човек бе всичко друго, но не и обикновен. Той нямаше семейство, защото бе женен за България. Той нямаше любима, защото това бе България. Той бе аскет и отшелник, чиято сила бе насочена само и единствено за Свободата. Никой никога – дори майка му, не знаеше за нещо лично. Дори брат му Петър, който бе видял Свободата, не знаеше за жена или нещо лично? Този човек отговаряше на всяко едно Библейско изискване за светец …
-Съвсем възможно е. Баща ми е бил човек. Нали не мислиш, че е бил безразличен към жените, или евнух… - доста безцеремонно и грубо отговори онзи.
-Но никой никога не е знаел…
-Пречи ли ти да обичаш България, и българките едновременно?
-Не, но…
-Не, но ти не си Левски, нали… - прекъсна го онзи.
-Не, аз не съм Левски, а той е…
-Той е човек! Човек като всеки друг. И този човек също е обичал, и е имал пълното право на това. Тя не му е пречела на делото…
-Тя?
-Нима има значение коя е?
-Не, но…
-Но той трябва да не докосва жена, да е посветен на Бог и Отечеството, да е Светия?
-Не, но… - обърка се Гоце…
А онзи се усмихна, приближи се, и благо каза:
-Той ще стане легенда, светия, символ. Никой няма да се интересува от нищо друго. Народът има нужда от това. Но в същността си, той е бил Човек като всеки друг. И нищо човешко не му е било чуждо. Особено една слугиня в дома на чорбаджи Христо в Търново. Особено тя…
-Слугиня в…
-Срамно ли е да си слугиня…
-Не, просто…
-Объркан си. Но майка ми няма други деца, освен мен. Той е бил единственият ѝ мъж. Може би, ако бе оцелял, щеше да се е оженил за нея. Но след като е убит, тя не се е отдала на никой друг. В момента е монахиня.
-Монахиня?
-Повече няма да научиш от мен. Не ти и трябва. А и тя има нужда от покой…
Гоце загуби самообладание за кратко, а това му се случваше рядко. Знаеше се, че е корав мъж, и на много научен в София. Но подобна вест – тя бе потресаваща. Би могла да срине държавата. Та един жив наследник на Апостола, би могъл да претендира дори за трона на княза. Би могъл да бъде първи министър, и то не за малко, а за цял живот. Би могъл да има всичко. А вместо това се намираше с него в една пещера, пълна със злато.
-Баща ми би искал син като теб, а не като мен… - каза онзи – Аз съм всичко, от което би се срамувал – тези пари са от какво ли не, много от тях – от гърба на бедния народ…
Гоце отиде до един от отворените сандъци, взе една шепа монети и ги изсипа обратно.
-Всички знаят за Левски. Неподкупен, почтен, сам ангел… - каза другият – А аз какво съм – измамник, убиец, крадец и търговец. Всичко, което граби от народа…
-Всичките тези пари? – попита Гоце.
-Повечето аз съм ги натрупал – с търговия. Но търговията е измама, нали знаеш. Няма търговия, без измама. Ако размяната е равностойна, няма да се трупат излишъци… Но това са само „повечето“. Първите от тях ги задигнах от господаря на майка ми. След като родила дете от неизвестен баща, тя се превърнала в позор и срам. И той се възползвал от нея. Къде би могла да отиде с това дете, кой ще я прибере? Идеалната робиня. После синът пораснал, после убил господаря, задигнал доста от парите му, и на далечни места – някои в други страни, започнал търговийка… И най-големият му грях – провървяло му. Оказал се добър търговец и печалбар. Знаел как се правят тия неща, и парите се преумножили…
Гоце стоеше без дъх. Толкова много за толкова кратко време. Колкото ли хора знаеха тази история. Може би – никой. Дори гавазите отвън. Но защо той я научаваше?
-Талантът не се предава в поколението… - каза онзи – Някои бабички твърдят, че се предава на внуците. Аз имам трима сина. Ще ги наблюдавам, но още са малки. Но аз определено нямам таланта на баща си. Има друг – греховен, дяволски, талант. Аз умея да печеля пари. Много пари. Умея да си затварям очите пред болката на хората, защото ако я виждаш, няма как парите да останат в ръцете ти. Умея да взема от залъка на бедняка, защото един залък от хиляда бедняци, значи торба с пари за мен. Знам кога онзи, който говори с мен, ме лъже. Усещам измамата. Знам коя е добрата цена на каквото и да било – дори на стоки, които никога не съм виждал… Баща ми е бил талант, гений, недостижим. Аз съм наследил това, но в съвсем друга посока. Която не може да помогне на народа… Аз съм срамът за баща си… Може би е добре, че никога не е разбрал за мен…
-Ако има Отвъдно, вече е разбрал…
Другият прие шегата и се усмихна искрено:
-Да, и кой знае колко се срамува… - каза.
А Гоце усети, че този човек е тук, не за да даде нещо, а за да поиска. Това бе един разкъсван от съмнения човек, който се самобичуваше, и може би – му тежеше знанието за произхода му. Да си син на Иконата на българите, и да не си техен водач, просветител, освободител, а да си обикновен алчник и търгаш – и то способен. Тези две работи не можеха да съществуват заедно. Този човек имаше нужда от нещо. Затова го бе довел тук.
-Никой не знае за какво го е отредил Господ… - каза му – Това да си богат, докато баща ти е светец, сигурно има някаква цел.
-Но Господ не посочва ничии цели. Никога не говори никому. Как да знам, защо е всичко това? Защо баща ми е умрял, без дори да разбере, че има син? И защо този син е точно онова, срещу което се е борил? Как да знам какви са целите ми?
-Не съм Господ, не знам… - отвърна безсилен Гоце.
И това сякаш върна силата у онзи, слабостта изчезна, пролуката в бронята му се затвори:
-Затова и сам трябва да разбера целите си. Затова и ти си тук. Знам всичко, което вършиш. Моите шпиони са по-добри от турските. Но не ги търси. Те не са срещу теб. Нито пък ще ги намериш. Знам, че искаш да освободиш останалите поробени българи. Баща ми би сторил същото. Нали помниш – като го питали, какво ще прави като се освободим, той казал: „Ще ида да помагам да други народи“. Е, другият народ очевидно са българите в Македония и Одринско. Ако би бил жив, той би бил на мястото ти. Където трябваше да съм аз…
-Това не е лесен избор, но винаги можеш да го направиш. – каза Гоце – Имаме нужда от всякакви патриоти, дори от богати…
-Но как да го направя, като душата ми гори другаде? Всеки човек има нещо у себе си, което му показва къде е най-добър, и към какво да се стреми. Ако захвърля парите, и стана революционер като теб, нищо няма да помогна. Нямам сила, нямам огън за това. Не кипи кръвта ми. Ще съм бездарник, когото ще очушкат турците след месец. А ако пък стане дума за парички и печалба – мигом виждам всичко. Предвиждам всеки ход на другите, предвиждам цените, пътищата, конете, съперниците. И печалбата е у мен. Ето това ми е кармата, и това е карма на проклятието, сравнена със святото дело на баща ми… Ти трябваше да си му син, а не аз…
Гоце много добре разбра този грешник. Защото вътре в него кипеше душата на бунта и революцията. Той бе умен и предвиждаше всеки ход на турците, гърците, дори на предателите в Организацията. Мисълта му течеше мълниеносно, бе преди всеки друг. Макар и с много по-малко ресурси от империята, вече и създаваха проблеми, показваха ефективност и постигаха резултати. Гоце видя у този човек себе си, но с друго призвание. И го разбра напълно. Досети се и за целта да бъде тук. Но му предстоеше малка изненада…
-Ако си ме повикал, за да предложиш пари за Революцията, няма да откажа. Без пари, никакъв бунт не става, колкото и да сме вдъхновени… - каза той.
А другият отвърна:
-Искам да си купя съвестта, която е трябвало да ми дойде от баща ми, но се е разминала с мен. Това го разбираш. Но ще ти дам много повече от това. Ще ти дам не само моите пари, а и парите на много други богаташи, чорбаджии, бирници, всякакви шмекери. Никой не знае за тях повече от мен, и ги следя постоянно, за да знам как да ги измамя. Ще изкарате много повече, ако знаете къде и как да ударите, и кого да оберете или изнудвате. Ще ти помогна с това, за да бъде силна организацията ви…
-Това не е малко… - каза Гоце. Той добре знаеше всички усилия, които бе положил Апостолът, за да гради неговата Организация. Колко трудно бе всичко, и още по-друго – плащането на сметките. Апостолът бе като древен мъдрец и учител, когото да следват. Бе постигнал много. И всеки, който би помогнал в тази посока, бе ценен.
Синът на Светеца обаче не завърши с това. Отиде и отвори третият сандък. В него имаше основно… книги. Взе една – поставена най-отгоре.
-Мисля, че ще станеш велик бунтовник. Мисля, че ще разтърсиш империята, колкото баща ми, и името ти ще е до неговото. Виждам всичко негово у теб, а повярвай ми – от доста време те наблюдавам. Ти ще си неговият истински син. Може би – и ще те убият като него. Това е твърде вероятно като захванеш тези дела. А аз ще надживея всички ви, защото от древни времена е казано чистите да загиват, а греховните да преживяват, и да търпят страданието си. Сигурно така ще стане. Но най-важното, което трябва да знаеш, е България. Трябва резултатът от дейността ти, дори от моята дейност, и моите пари, да е България. А за нея най-важно е това… - каза и му подаде книгата.
Бе не книга, а стар тефтер, попълнен на ръка. Гоце го прелисти. Почеркът бе познат. Разбира се. Чий ли друг можеше да бъде. Това бе дневник.
-Ще държиш това на скрито място, което ще знаем само двамата. Ще го четеш само там. Като те убият, ще го прибера. – Този човек не се свенеше да говори постоянно за смъртта, и да я сочи с пръст на обречения. Може би – част от цинизма на търговеца. Бе претръпнал, и това минаваше през устите му като всяка друга дума – добра или лоша, блага или посичаща.
-Този дневник? Той би следвало да принадлежи на народа? – възрази Гоце.
-Ни най-малко. Като го прегледаш, ще разбереш. Това не е просто дневник. Това е тайният, скритият, черният дневник на баща ми. Дневник само на провалите. С детайлно описани, и размисли върху грешките. Това е най-безценният учебник по революция на нашето време. Ако стане общодостъпен, всички ще научат дълбоката му мъдрост. И тя няма да е предимство. А тя трябва да бъде предимство. Предимство на българите. Това е най-ценният ми подарък за теб, много по-важен от парите… Но го пази. След теб, ще трябва на друг да го дам. Все някой друг ще се яви достоен наследник на Иконата….
Гоце пое книгата. Разбира се, би могъл и да не се съобрази с това. Би могъл утре като излезе, да сподели всичко с другарите си. С които деляха добро и зло, и с които заедно щяха да загинат един ден, може би. А този човек щеше да оцелее. Какво му дължеше…
Но дължеше на България. И ако това бе тайно познание – поуките от грешките на най-способния някога българин, то онзи бе прав. Едно тайно познание е сила, като го знаят малцина. Ако го научат всички, никой няма да има предимство.
-Има празни листа накрая – доста… - каза Синът – Можеш да пишеш. Но само провалите си. Най-ценното знание, от което ще има нужда Следващият… Ще стане Тайният дневник на Левски и Гоце…
-Левски и Гоце… - ласкаеш ме. Дори най-смиреният трудно устоява на суетата…
-Така е. И на парите. Аз пък съвсем не им устоявам. – иронизира сам себе си другият – Но запомни едно – аз винаги ще бъда някъде край теб, и делото ни ще е общо. Може да съм грешник и надарен с умения да карам другите да страдат. Но всеки грешник може да се изкупи. Ако трябва и с пари. И твоето дело няма да е твое, а наше общо. Ти ще разбуниш народа, и ще освободиш българите. Но аз ще знам, че сме били двама. Повече от това не ми трябва. – каза онзи, и надяна отново качулката. После прошепна:
-Сега ще излезем, а този сандък ще бъде доставен в тайната ти къща в Солун. Да, знам за нея, но не се страхувай от мен. Ще получиш златото, ще получиш и много повече, а ти само прави онова, на което си способен. И на което бе способен баща ми. Направи го, и прочети грешките му. Добави своите. Направи го, и ще успеем…
Гоце бе доста объркан и затруднен какво да каже. Бе получил тайно познание и купища пари от някакви почти мистична личност, която се оказваше свързана с най-голямата легенда на България. Все едно някакъв средновековен магьосник бе забравен син на нечий Бог, и се явяваше с цялата си сила, за да просвети Избран от него, да стори велики дела. Много книги бе прочел Гоце, и точно на това му приличаше всичко. С тази разлика, че в книгите повечето работи бяха измислени, а тук се случваше на истинско. Но независимо от всяко съмнение, и трудно разбиране, имаше едно нещо, което бе над всичко друго. И бе над всяка магия, мистика, пари и тайни заклинания. Това бе свободата на останалите поробени българи. Винаги и всякога свободата на людете бе най-важното и силно нещо, абсолютната мотивация и абсолютна победа над всичко. И тази свобода му казваше, че този човек ще е част от нея…
-Благодаря, Сине на Иконата… - каза накрая – А как да те намеря в бъдеше…
Онзи се усмихна:
-Никак няма да ти е трудно…
Това бяха последните думи, които чу, преди да го изведат. Подир няколко часа се намери сам и свободен, насред пустошта. Сам, с дневника…

 

Мери Ан

(очаквайте романа "Сенките" до средата на 2022)


Няма коментари:

Публикуване на коментар