Adsense-top

КАТ глупендърс – или как да спестиш 12 минути, като изпилиш нервите на 12 фуражки…

Писателят Белчо Графомански бе отделил целия си ден за КАТ. Знаеше, че ще е така, винаги бе било така – отиваш, нареждаш се, 1 ден чакаш, и накрая подаваш заветните документи за смяна на шофьорска книжка. Белчо бе буден и активен гражданин. Той бе научил, че може да подадеш „на едно“ молбите в районното управление, ако сменяш едновременно книжка и лична карта. И първо отиде там. Но бе разбит в илюзиите си за прогрес в административния процес. Служителката учтиво му каза, че може да подаде едновременно, само ако двата документа изтичат „скоро“. А до изтичането на неговите оставаха десет месеца, и старанието му да не чака последния момент, му изигра лоша шега – един път подаваш в Районното, после си отиваш на опашката в КАТ.
Но Белчо не бе зъл човек, не се ядосваше на това, просто се приготви за целия ден. В торбичка си носеше един таблет и един електронен четец. Като свърши батерията на едното, да прави нещо с другото. А в паркираната наблизо кола си остава лаптопа – та ако много се проточи, и номерцата излизат до вечерта, да седне там и да свърши някоя работа.
Изобщо, времето в КАТ нямаше да бъде загубено за Белчо, чиято същност напълно съответстваше на името му. Белчо бе „графоман“ по собствения си критерий какво е „графоман“. Това е писател, който пише втора книга, преди още да са издали първата му. А Белчо вече бе на третата и чакането в КАТ щеше да се превърне в нови готови страници.
Никой не знаеше кога и дали някой ще издаде творбите на Белчо. Но той имаше „желязна“ система. Първом пише една книга и я праща на някой конкурс. Ако не спечели наградата, я предлага все пак за издаване – често от конкурси издават и измежду не-победителите. А ако пък нищо от тези неща не стане, тогава пак книгата не се губеше. Белчо я пускаше безплатно в Интернет. Той бе рационално стигнал до извода, че една книга е по-добре да се чете без да ти я плащат, отколкото да стои в чекмеджето – отново без да ти я плащат.
С тази си житейска философия, Белчо имаше няколко хиляди фена в Мрежата, които жадно поглъщаха всичко, което той пишеше. А тия дни, все пак за една от книгите взе, че се появи шанс да излезе. Което не променяше факта, че Белчо бе графоман, защото дори тя да се появеше, той щеше да е готов вече с трета…
В нелошо състояние на духа, писателят влезе в познатото до болка фоайе. И веднага получи ново вдъхновение за перото си.
Пред терминала за издаване на билетчета кой е по ред, се бе образувало множество от хора, които стояха и чакаха. Този терминал, нали знаете, е направен за „управление на опашките“, та да няма опашки. Избираш услуга, дават ти номерче, а на едно табло гледаш как цъкат предните номерчета, и броиш колко минават за единица време. Така изчисляваш, горе-долу кога ще си ти.
Добро изобретение, като за държава, отказваща упорито да открие компютрите, високите технологии и електронното управление, с което всякакви подобни молби биха могли да се подават от дома и за минути. Но без подобно управление, управлението на опашките става много важен приоритет, и за целта машината за билетчета и номерца, е ключова в съвременния КАТ.
Единственият вдъхновяващ проблем бе, че… на машината бе наредено да не издава номерца. Тъй като твърде много номерца били издадени, то в списъка, полето за избор „молба за издаване на СУМПС“ бе деактивирано.
Наистина бе вдъхновяващо. Та това си е цял разказ – КАТ пребори опашките като образува опашка пред машината за преборване на опашките. Защото точно това се бе получило. В опит да въведат ред и организация, мъдрите чиновници изключиха билетчетата за СУМПС. С което хората се наредиха да чакат пред самата машина за билетчета…
На някакъв етап обаче се появи една полицайка с едно кочанче вече издадени билетчета. Извика:
-Който е за книжки, да дойде с медицинското и лична карта при мен…
Опашката мигом се пренесе при нея и освободи машината за опашки. Полицайката започна да гледа личните карти и да пише с химикал по вече издадените билетчета името на този, на който го дава. Явно за да не стане търговия с предварително издадени десетки билетчета. Умно!
Белчо не бърза много, и накрая се уреди със заветния номер А-117. На таблото пишеше, че на ред е А-73. Какво толкова. Някакви си четиридесет и четири човека! Нищо работа, до довечера ще минем…
Белчо си намери едно удобно място, извади таблета и се опита да се концентрира. Шумничко бе в това фоайе, голяма глъчка. Десетки хора чакат нещо. А по стените окичени екрани, на които показват непрекъснато катастрофи, кървища и мрачни статистики. Много вдъхновяваща обстановка. Стига Белчо да пишеше книги като Стивън Кинг. Но той пишеше съвсем друго.
Все пак, той одобряваше тези екрани. Наистина твърде много катастрофи ставаха, и хората трябваше да бъдат обучавани. А и в крайна сметка, фоайето на КАТ е всичко друго, но не и място за писане на книги. Никой не би имал право да се оплаква от обстановката.
Но Белчо можеше да се изолира. Всъщност, истинският писател е толкова луд, че може да живее на съвсем друго място, различно от това където е физическото му тяло. Истински писател, който си вярва, та и графоман на всичкото отгоре, за Белчо това не бе проблем.
Замисли се, концентрира се, и започна да пише.
Това щеше да е третата му книга. И тя щеше да е страхотна, както първите две. Дори може би малко се забавяше с писането и, можеше и по-бързо да върви. Но сега – часове наред безсмислено време в чакалнята на КАТ – каква по-добра възможност.
Писа Белчо. Отхвърли няколко страници, добре вървеше текстът. Книгата нямаше нищо общо с възможния разказ за машината за опашки, образувала опашка пред себе си. Тя бе сериозно четиво с дълбоки философски размисли, и точно в тази глава доста от тези размисли трябваше да се напишат. Дълбока философия, насред чакащи изнервени хора и сърфиращи напред-назад фуражки. Къде ли не се ражда изкуството понякога…
Ето че наближи заветният номер. На А-115 Белчо изключи таблета и го прибра. Не обичаше да прави всичко в последната секунда. Изправи се – леко се бе схванал. Разходи се напред-назад и хвърляше поглед към таблото, та да види на кое гише ще го привикат.
Най-сетне! А-117. На двайсет и девето гише…
Белчо се отправи към най-голямото вдъхновение за този ден. По-голямо и от машината за опашки, и от страхотната му трета книга, която добави няколко страници.
Пред вратата имаше една жена и Белчо учтиво я попита тя ли е на ред. Отвърна му, че чака за друго, и той влезе.
Посрещна го любезна служителка по СУМПС. Поиска му лична карта и старото СУМПС. Започна експедитивно да работи.
Като се отчете, че от идването му, до влизането бяха минали няма и 2 часа, Белчо бе приятно изненадан. Нямаше да иде цял ден за това, както се бе случвало преди… Само още няколко минути…
Ако не беше пустата банкова карта…
-Аз ще платя с карта… - каза Белчо в изпълнение на указанието ако някой плаща с карта, да каже.
И извади картата.
Служителката го погледна с известна досада изпод вежди, въздъхна и продължи да работи. След малко каза:
-Това ще ви струва десет минути повече…
-Кое? – попита Белчо.
-Картата. Ако искате да платите с карта, е 10 минути повече…
Белчо се подразни. Плащане с карта е по-бързо от това да ходиш в близката банка, да се редиш там на опашка, да плащаш и да носиш обратно документите. Абсурдна е тезата, че в банка ще стане по-бързо. Но Белчо се досети – всяко ведомство в България си имаше избрана придворна банка. Тя плащаше подкупи на началниците на ведомството и те задължаваха народа всички държавни такси да минават през тази банка. Естествено, за всеки превод банката прибираше своя си комисиона. Която и именно нямаше да се случи, ако платиш направо на гишето с карта. Нали затова политическите лидери въведоха тези карти, и така гръмко оповестиха „борбата с бюрокрацията“ и улесняването на гражданите!
То едно оповестиха, а друго наредиха на лелките по гишетата. Очевидно оборот за банката трябваше да се прави, защото иначе началниците щяха да останат без техния оборот. Редовата служителка бе инструктирана както и когато е възможно, да плаши хората с какви ли неудобства, ако напират за картата. Та да кажат – „Добре де, отивам в банката, нямам време за губене…“
Но Белчо отдавна си работеше с банкови карти, за разлика от правителството на РБ, бе открил колко е удобно това и колко е полезно. А и също отдавна приветстваше усилията за борба с банковите бандити, които си уреждаха какви ли не бизнеси и приходи, с помощта на държавата.
В никой случай няма да ходи до банката…
-Добре, 10 минути повече, ще изчакам… - отвърна той и подаде картата.
Служителката не я взе, а нещо продължи да ровичка по документите. Накрая му ги върна с още един формуляр, който да провери правилно ли е попълнен. Белчо го взе.
-Ще завършим след 40 минути… - добави чиновничката, докато той гледаше листа.
Вдигна поглед:
-40 минути? Нали 10 минути беше работата с ПОС-терминала… - попита изненадан Белчо.
-Да, казах ви 10 минути повече, но сега ми започва обедната почивка, която е 30 минути. След 40 минути ще ви оправим?
-Моля? – попита неразбиращ Белчо.
-Такъв е законът, ето вижте… - отвърна служителката и посочи с пръст разписанието.
-Но аз вече съм поканен да вляза, излезе ми номерът, трябва да ме обслужите и после почивката…
-Правилата са си правила, аз трябва да обядвам! – каза чиновничката.
-Но защо тогава ме извикахте на това гише? Защо излезе номерът ми? Трябваше да съм на съседното, което очевидно ще излезе по-късно в почивка… - възрази Белчо.
-Не е така, извикахме ви, за да ви направим услуга. Викаме веднага щом свършим. Но като започне обедната почивка, излизаме…
-Каква услуга? Тя е мечешка. Ако не ме бяхте извикали, щях да мина при колежката ви? И какво е това спиране на обслужването на вече повикан клиент. Почивките са между клиентите! – Белчо започна да се ядосва.
И да се досеща, че виновна за всичко бе картата. Първом тя му довлече предупреждение за 10 минути, а после – като не схвана какво му казват, отлагането стана на 40 минути. Ако служителката наистина настояваше на почивката си, щеше с това да започне. А не първо 10, а после още 30 минути… Явно картата бе проблемът…
-Това го правите заради картата, нали… - каза с остър тон Белчо. Понякога той бе доста прям и езикът му режеше остро.
-Не, господине, просто ми започна обедната почивка…
-Мога да мина при колежката ви – ето го там ПОС-терминалът…
-Не може, при когото сте започнали, при него трябва да свършите… - отвърна служителката.
-Значи извикахте ме при някой, който ще започне и няма да свърши?
-Не е умишлено, такива са правилата…
-Ако сега ида до банката да платя там, ще ме обслужите ли? – това бе исторически глупав въпрос, защото чиновничката нямаше как да признае.
-Не, господине, едното не е свързано с другото. Ако идете до банката, ще ви обслужа след 30 минути, а с картата – след 40.
В този момент на Белчо му прекипя окончателно и ако и да бе добра душа, и той показа тъмната си страна:
-Вие ни се подигравате. Гледате на нас като скотове, а не като на хора, които ви плащат заплатите… - каза той с повишен тон.
-Уважаваме ви, но си има правила…
-Явно с вас не мога да се разбера, доведете някой началник… - каза Белчо.
-Твърдите, че аз нямам право на обедна почивка ли? Ето началничката е тук… - и чиновничката посочи една жена на бюро отзад. И тя ще ми нареди да спазвам графика.
Началничката приближи.
-Какво искате господине?
-Искам да бъда дообслужен, от тази или от друга служителка…
-Започва обедната почивка… - отвърна началничката.
-Аз тръгвам няма да те слушам повече… - каза служителката и остави проблема на началничката. – Държиш се невъзпитано.
-Вие се държите невъзпитано. Подигравате ми се. И ми говорите на „ти“, докато аз ви говоря на „вие“… - отвърна Белчо.
Служителката обаче излезе. Остана началничката.
-Господине излезте, след половин час елате ще ви обслужим…
-Това е безобразие, ние сме пълни боклуци… - отвърна Белчо и вече не търсеше мир, а търсеше само и единствено война. Продължи да пише на гишето, но ръката му трепереше от яд.
-Попълнете си формуляра отвън? – каза началничката.
-Защо да го попълвам отвън? Нали ми е излязъл номерът. Вие ме поканихте…
-Да, но служителката излезе в обедна почивка.
-Добре, ще я изчакам тук…
-Не може тук. Трябва отвън… - упорстваше началничката, очевидно властна натура, не свикнала на неподчинение.
Но Белчо не бе неин служите с фуражка, а бе свободен гражданин, в свободно общество, който дори си вярваше, че е велик писател.
-Ръката ми трепери от нерви, госпожо! Трябва ли така да се отнасяте с гражданите. Не трябва ли да ни помагате… - попита ядосано той.
-Излезте отвън, успокойте се и попълнете формуляра…
-Трудно ще се успокоя. И няма да излизам никъде. Тук ще го попълня. Той е за 1 минута работа, а вие ще се изгаврите с мен да ви чакам половин час. Ето ги другите служителки си работят…
-Не спазвате правилата, господине, подчинете се и напуснете…
-Няма… - отвърна Белчо и бе решил вече възможно най-много фуражки да платят с възможно най-много нерви за това, което правеха…
Началничката очевидно също вдигна кръвното – най-вече от безсилие да изгони натрапника.
-Не пишете там! Не се пише там, какво попълвате… - извика тя, сочейки с пръст формуляра.
Но явно не бе довидяла добре, защото Белчо попълваше точно каквото трябваше…
-Аз попълвам където трябва, а вие сте неграмотна дори, не познавате собствения си формуляр… - каза остро той, с ясно съзнание, че едва ли е съвсем неграмотна. След като е началничка, трябваше да има някакво образование, макар слуховете да твърдяха, че интелектуалното ниво в полицията спада.
-Обиждате ме сега! – извика тя – Неграмотна съм била…
-Казах го, защото се гаврите с мен, и защото ме спирате да попълня формуляра правилно… - отвърна Белчо и продължи невъзмутимо да пише и подписва.
-Напуснете незабавно! – повтори за кой ли път нареждането си. – Не може да викате и да ни обиждате.
-Няма да напусна! Ще пиша тук. Но капитулирам. Вече няма да говоря. Аз съм скот… - отвърна Белчо.
Скоро бе готов, а началничката отиде някъде.
Остана сам в кабината. Всичко бе попълнено. Погледна часовника – 12:42. Още осемнайсет минути до края на почивката и после още 10 минути тежка работа с картата. Картата, заради която стана всичко. И пустата алчност на банкери и големи началници, които заради тия комисиони караха обикновените служители долу да се карат с гражданите. Но големите началници и банкерите не чуваха това. Те само усвояваха парите.
В кабинката имаше едно столче, на което се сяда, за да те снимат. Белчо поседна и погледът му се рееше из пространството зад гишето.
Четиринайсет минути. Още само толкова. И още десет минути за банкова операция. Формулярът стои, до него чантичката с таблета, на който бе написал част от новата си книга. Белчо чака.
Отново се появи началничката:
-Господине, вие сте още тук! Нали ви казах да излезете…
-Защо да излизам, ето формулярът е готов… - и Белчо го посочи.
-Изчакайте отвън. Ще ви повикаме…
-Аз съм влязъл с номерче, няма да излизам… - отвърна Белчо.
-Ама вие от дума не разбирате, това е произвол! Излезте веднага!
-Страшен произвол! А вие какво правите с нас – това какво е? Гражданите сме ви слуги и подчинени… - отвърна гневно Белчо.
-Няма да се разправям с вас, незабавно излезте!
-Остават четиринайсет минути, никъде няма да ходя… - каза Белчо. – Излязъл ми е номерът, вие ме повикахте, всичко е законно. Може после да ме пратите за друг номер и да откарам още 2 часа…
-Няма да ви отпратим, свърши ли почивката, веднага минавате…
-Значи ще изчакам тук!
Както се казва – два ината като се сблъскат, ето това става. Но на Белчо достатъчно нерви му бяха изхабили, за да ги жали…
-Това е служебно помещение, нямате право да стоите тук като ви се казва. Не може да се стои в помещение с камера и компютър… - отвърна тя.
-Значи трябва да ме арестувате за 24 часа. Готов съм…
Междувременно една служителка се доближи и започна да снима. Може би някой граждани се плашеха като ги записват, и отстъпваха. Но не и Белчо.
-Снимайте, ето и аз имам телефон, може и аз да снимам. Пускайте го където искате. Давам съгласието си… - каза той, посочвайки индиректно, че като го снимат му нарушават правата, без са го питали. Но той нямаше против.
Началничката видя, че номерът с камерата няма да мине, и отпрати снимащата. Явно нямаше да се появи нищо във Фейсбук, въпреки съгласието на снимания.
-Господине колко пъти ще ви повтарям. Напуснете!
-Няма! Ето колегата ви е тук, може да ме арестува… - каза Белчо, а зад началничката стоеше един полицай, очевидно отговарящ за реда. Имаше доста голямо шкембе, ако и да беше младо момче. Той и Белчо имаше шкембе, но бе по-стар, а и то бе доста по-малко. А и той се бореше с него, с променлив успех. Докато шкембето на полицайчето си бе отглеждано за такова. Очевидно той бе по-силен физически от Белчо, защото по-голямо шкембе значи повече мускули…
-Няма да ви арестуваме, просто излезте…
-Абсолютно не!
Междувременно полицаят заобиколи гишето и дойде в кабинката. Влезе при Белчо да го респектира. Белчо вдигна двете си ръце заедно, за да сътрудничи при поставянето на белезниците.
-Ще ме арестувате ли…
-Не, свалете си ръцете… - каза момчето.
Белчо ги свали.
Началничката продължи да беснее.
-Наричате не „неграмотна“, не изпълнявате нареждания. Ето затова тази държава е такава… - ядоса се тя на държавата, част от която беше. В тази страна всички се гневят на държавата, дори когато са нейни служители и са пряко отговорни за случващото се.
-Точно затова тази държава е така… - отвърна Белчо – Точно заради това, което се случва между вас и гражданите… - добави той и завърши – И ви казах, че сте неграмотна, защото попълвах правилно, а вие опитахте да ме спрете.
-Не е правилно! Вижте какво сте попълнил!
Белчо стана и се приближи.
-Попълнил съм декларация. Тук се попълва име! – каза той.
-Името ви е горе. Тук няма нужда…
-А защо има поле? И госпожо, попълвах същия формуляр наскоро в районното управление. Там ме накараха да го попълня… Вашите колеги… - Белчо описа още една особеност на липсващото електронно управление – попълваш едно и също дори пред едно и също ведомство, два пъти.
-Бил сте в Районното? – попита началничката.
-Да, бях там! Исках там да подам и за книжка. Върнаха ме, и ме пратиха тук в навалицата…
-Защо не подадохте там? Имате право!
-Защото ми казаха, че нямам право! – отвърна Белчо.
-Ето, аз ви казвам, че имате право! Трябвало е там да подадете…
-Как да подам като колежката ви отказа да приеме документите? Тя ме прати тук! И аз знаех, че тук сте претоварени… - отвърна Белчо.
-Няма какво да спорим. Излизайте от тук… - повтори за кой ли път заповедта.
-Няма да изляза!
Полицаят започна да подбутва Белчо. Той му каза:
-Ако ще ме извеждате принудително, трябва с белезници. Не може да ме бутате така!
-Това е за 24 часа. Струва ли си заради един документ? – попита полицаят, а началничката гледаше въпросително.
-Струва си напълно! – извика Белчо – Струва си! Отивам „на релсата“ при наркопласьорите. Ще изкарам 24 часа. По-добре е човек да бъде наказан несправедливо, отколкото да се остави така да му се подиграват. Отивам „на релсата“, прибирайте ме. Ще ви докарам медиите да снимат за какво сте ме прибрали…
Това бе най-глупавото възможно изказване в случая. Чист обречен на неуспех блъф. Защото в днешно време всеки втори заплашваше полицията с „медиите“. И те бяха претръпнали, игнорираха го. Белчо можеше да докара някои медии. В миналото бе работил като журналист, и още имаше тук-там познати. Можеше и да успее да докара. Но това нямаше никакво значение, защото заради прекомерната употреба на заплахата с „медиите“, тя бе загубила смисъл. Каквито и да бяха възможностите, в случая това бе обречен блъф.
-Викайте който искате! Само излезте от тук… - каза пак началничката.
-Абсолютно не! Оставам тук в нарушение на правилата...
-И какво печелите от това?
-Аз не печеля нищо, но следващият, с който решите да се изгаврите, може и да спечели...
-Надявай се... - ехидно отговори началничката.
-Ако така мислите, то жална му майка на следващия нормален човек, който ви падне... - отвърна Белчо.
-Вън! Незабавно! - нареди началничката.
-Господине, това е нареждане на полицейски служител, трябва да го изпълните! – добави полицаят.
-Искам го в писмен вид… - каза Белчо.
-Но тя ви нарежда…
-В писмен вид! Да го видя… - подигра се на свой ред със системата Белчо. Формално бе нарушител, защото дори устно нареждане на полицай трябва да се изпълни. Но искането за „писмения вид“ си бе подигравка с всеки един чиновник.
-Това е безумие… - каза началничката – Ние спазваме правилата.
-Вие спазвате правила, които са глупави. Не се сърдя на вас… - отвърна Белчо. – Вие сте жертви на системата, точно като мен. Сложили са вас да се карате с такива като мен.
Началничката обаче не бе съвсем съгласна, че системата е виновна.
-Ако се спазват правилата, държавата няма да е така! Напуснете!
-Правилата като ги пише тая мутра, която ви е началник, това се получава. Вие се карате с мен…
Тази обида вероятно впечатли служителите, защото в полицията йерархията се уважава. Но вероятно се получи объркване в разбирането. Те сигурно помислиха, че Белчо говори за най-голямата мутра в държавата, която беше министър-председател. Мнозина точно така го наричаха, обиждаха, подиграваха му се. Но полицаите си го обичаха, защото бе излязъл от техните среди и срамът, че е бил мутра, и е толкова прост, колкото изглеждаше, този срам щеше да се пренесе върху тях, ако го признаеха…
Но Белчо нямаше предвид обичния министър-председател. Той имаше предвид по-малката мутра, но все пак мутра – министърът на вътрешните работи. Точно той бе в последно време осмиван и критикуван, че е работил при мутри навремето, пък сега оглавил полицията. Той бе отговорен за правилника, и тази мутра Белчо имаше предвид.
Но всъщност, коя от двете мутри бяха разбрали, нямаше проблем. Скоро след „мутрата“, дали заради нея, или заради друго - например защото междувременно минутите напредваха и това работеше за Белчо, разговорът промени посоката си.
По-малкият инат капитулира.
-Излезте от тук, отидете в 30-та кабина, да платите и се махайте… - каза началничката.
В крайна сметка, Белчо бе писател, та и графоман. Изисква се доста воля и упоритост за това. Нормално бе да е по-голям инат от една дребна катаджийска офицерка.
Той не можеше да повярва.
-Къде да ходя?
-В съседната кабина… - отвърна тя.
Взе си документите и чантичката и отиде. Чудеше се дали това не е просто начин да го изхвърлят от кабината с лъжа. Но не беше. Привикаха го в другата кабина и набързо – за няма и 3 минути, мина и плащането, и обработката на документите.
„Значи, помисли си Белчо, значи можело на съседното гише. Можело и да се плати, и да те обработят…“
-След 30 дни заповядайте за новата си книжка… - каза учтиво другата служителка.
А отвътре началничката се провикна:
-Виждате ли, защо ни обиждахте, защо беше всичко? Лоши сме били! Как ви помогнахме…
А Белчо, изумен как началничката го напада с това, за което самият той се бе борил толкова време, изумен постъпи великодушно:
-Извинявам се на всеки, който съм нагрубил…
Така полицията, която се подигра с Белчо, накрая изпълни каквото той искаше. А той се извини, за това че се бяха подиграли с него…
Като излизаше от фоайето, Белчо погледна часовника. 12:58. Бе спестил 12 минути, като бе „изпилил“ нервите на може би 12 фуражки…
...
Същата вечер Белчо сънува сън. Отива да си вземе книжката и му казват:
-Не можете да я вземете, имате неплатена лихва върху глоба от 38 стотинки…
-38 стотинки? Дайте да ги платя… - каза Белчо и извади картата.
-Не може тук, на ПОС терминала глоби не се плащат…
-Добре, отивам до банката. Ще платя 38 стотинки глоба и 4 лева такса за превод...
-И това не може. Докато се върнете, срокът на преписката ще е изтекъл.
-И какво означава това?
-Трябва да подадете нова молба по общия ред… - отвърна усмихнато полицайката…
„Добре че беше сън“, каза си Белчо като се събуди.

Добри Божилов
02.11.2018


Послепис: Тъй като изкуството и литературата остават за вечността, то ако искат да се увековечат, участниците в  събитието, вдъхновило този разказ, могат да съобщят истинските си имена. Авторът дава тази възможност и ще бъдат добавени. Така ще бъдат запомнени за вековете и ще станат безсмъртни. Нещо, което иначе не им предстои при вярна дълголетна служба "под пагон". Ще бъдат забравени, веднага щом службата им свърши. Пагонът не носи безсмъртие, само творчеството го може!