ad-top

loading...

Нахалници

Имах една работа в Центъра. Ако имате работа в Центъра, значи преди това сте съгрешили нещо, и Господ ви наказва. Това е от ония наказания, които са предназначени да изкупят дребните грехове – тук, докато си жив, за да не се натрупват на сметката към Ада…
Та имах работа, разбира се, трудно намерих място за паркиране, а работата отне малко повече време от очакваното. Наложи и малко повече изобретателност от обикновеното. В нашата страна, това често се случва – работата не става по разумния, лек и логичен начин, а налага повечко изобретателност. Може би Господ така ни развива въображението и разума.
Но да не се отклонявам. Свърших си работата, и си тръгнах. И като част от правилата в София, като трябва да завиеш на ляво, има ограничение, че може да се завива само на дясно.
Разбира се, спазих правилата. Завих надясно, после се отклоних в една малка уличка, там обърнах и се включих в трябващата ми посока.
Така и трябва да се прави.
Колата се движи и стига до пресечката, където е забранен левият завой. Там установих вече установеното – правилата у нас не са за всички. И със сигурност не са за тия дето карат „Порше“. Какво ли би могъл да прави човек с кола за 200 бона, или ако я е взел на старо – 50 бона, на кръстовище със забранен ляв завой.
Разбира се – прави ляв завой. Той не е простосмъртен като мен – с „баничарка“, та да завива на дясно, после да обръща в странични улички, и да си губи времето като спазва правилата. Той е с „Порше“. Дал е пари, и те му спестяват време.
Успях да не му дам да се шмугне пред мен – може би по късмет. Една друга кола му попречи. Една от тия коли, на които пречиш като направиш забранения ляв завой. Щом ти им пречиш, по закона на Нютон, би следвало, и те да ти пречат. Попречиха му да се шмугне пред мен, но за зла участ – шмугна се зад мен.
И след 20 метра – кръстовище. Зелен светофар, ама задръстено. Спираме, разбира се. Тия с „баничарките“ винаги спираме, нали все някой трябва да спазва правилата.
Но „Поршето“! Такава мощност, толкова „коне“- това не е кола, за спиране. Допускам, че задръстването поизнерви бедния човечец. Беше си вдигнал гюрука, ама знаеш ли дали пази топло, ако вярно колата е „на старо“ и извършва психиатрично самолечение…
„Поршето“ има мощен клаксон. Нормално. Нали трябва да разчиства мощно терена за мощните коне. И като започна едно свиркане…
И аз – за зла участ – първа кола. Аз съм виновен, че съм спрял на светофара на „зелено“, защото няма накъде да мина…
Слава на Господа, светна червено. Вече нямаше основание за клаксони. Спряха, ама сигурно като няма клаксон, шофьорът на „Порше“ натрупва повече нерви вътре в себе си. По-добре с клаксон, ама пусто възпитание – като е червено, няма за какво да бибипкаш…
Доста дълъг червен цвят. А и при толкова коли, кръстовището се оказа задръстено дори като светна зелено. Просто тия от ляво си влизат, без да мислят ще могат ли да излязат. Но то ако не влязат, може и никога да не излязат…
И ето – зелено. Клаксонът отново се наду. И аз съм виновен – че кръстовището е задръстено и не мога да вляза. Дръпнах леко напред, но не достатъчно. Клаксонът на „Поршето“ започна да ме изнервя. Той нали затова е направен – за да изнерви хората и да успокоява шофьора на самото „Порше“. Дръпвам още малко, правя невероятна маневра, минавам на 1 сантиметър от друга кола, гледат ме учудено, накрая оставям малко място зад мен.
„Поршето“ прави невероятна маневра и спира до мен. Онзи нещо крещи и фучи. Аз не чувам нищо през два прозореца, и допускам, че няма и да бъда чут, ако тръгна да отговарям. Единствената възможно комуникация е жестомимична. Но как с жестове да обясниш, че има правила, че „Поршето“ е влязло в нарушение, и че като има кола пред мен, малко трудно ще дам напред. Това не би било обяснимо, дори лице в лице. Тогава ще се сбием. А с жестове – още по-малко, особено пък ако не знаеш езика на глухите. Но и да го знаеш, трябва и другият да го знае.
Единствената жестомимична комуникация в този случая се свежда до един единствен световно известен жест, който е един и същи на всички езици. Изразява висше неуважение и презрение, казва едновременно, че другият е боклук, не те интересува мнението му, и също - че майка му е сексуално атрактивна, дори да е на 80 години и никога да не си я виждал.
Този жест възпитаните хора не го казват, но понякога се случва – когато си ядосан. А клаксонът на „Порше“ умее да ядосва.
Та отговорих с този универсален жест. Очевидно вбесих клетия човек с „Поршето“. Те такива не са много смели, казват че тия коли лекували именно липсата на смелост, а и разни други отклонения в психичното здраве. Та сигурно не беше много смел, та не излезе да стане бой. Не е изключено, дори да е имал малко смелост, да е размислил, защото аз съм сто и десет кила – заради не винаги здравословен живот, а и защото баща ми е почти един и деветдесет. Та и аз горе-долу там.
Един приятел навремето ме вози веднъж в колата си. И спира пред магазин „Грамадан“. И аз започвам да се шегувам, че сигурно тук ще търси най-малките размери. Той беше едър човек. А той също се шегува – вика: „Знаеш ли, Добри, колко е добре да си голям човек. Като се покажеш от колата, и всичко се оправя…“
Та и аз – може и да съм захлупен писател, дето си губи времето да пише глупости, вместо да прави пари и да си купи „Порше“. Може и такъв да съм, ама сто и десет кила и метър и деветдесет (почти), това си личи.
Оня клетник с „Поршето“ си остана само с това дето го говореше (вероятен еквивалент на жестоминичния ми отговор), след което здраво натисна газта.
Това лекува всичко – да натиснеш газта. „Поршето“ изрева и се изстреля напред. След 50 метра бързането приключи, защото имаше светофар, та и наспрели сума ти коли там. За тия 50 метра, дето да насилиш спортната кола, беше всичко. После - пак чакаш.
Ама аз се нервя като някой вземе да ми бибитка, и гледай какво се получи – развалих деня на човечеца.
Но тук не свършва всичко. Тук започва. Тоя човечец много, ама много ми приличаше на Карбовски. Същите очила, същата физиономия. Депресирах се. Един захлупен писател, направи онзи жест на Карбовски. Как може така. Защо така се извъртяха нещата…
Уплашен после дълго рових в Гугъл да проучвам. Накрая с облекчение установих – не е Карбовски. Друг е. Карбовски няма „Порше“. А ако имаше, да са му го взели от предната телевизия дето работеше, че го осъдили да плаща 600 хиляди лева. Не е бил Карбовски. Слава Богу…
Значи универсалният световен жест е бил на правилното място, и е поставил един нахалник на мястото му…
Ама много е изнервен тоя народ, да знаете. Постоянно някой фучи и клаксонира. Изтрещял е народът, трябва да се направи нещо. Дано Бат Бойко прочете тоя разказ и вземе мерки. Ама то май народът, зарад него изтрещя, та по-добре да не взема никакви мерки…
И карам си днес стария „Мерцедес – 190“ аз, трябваше да купя едни кранчета и да ремонтирам една мивка на една позната. „Мерцедес-190“ е легендарен автомобил, моят е на 27 години, и твърдят, че още е млад. Този автомобил е направен да изкара 270 години и ми е малко жал, че няма да видя дали е вярно. Но днес „баничарката“ ми е заета, карам старата бричка. Изглеждам като перничанин с „Голф“, но всъщност съм една класа нагоре – аз съм израсъл не в Перник, а в гетото „Надежда“ (все пак е София), и карам не 30 годишен „Голф“, а 30 годишен „Мерцедес“. Сигурно в пернишките дискотеки ще ми върви с пернишките девойки. Къде се отплеснах, аз съм женен, за дискотеки и девойки дърдоря…
Та със стария „Мерцедес“ съм си купил две кранчета, и се готвя да ги сменям. И излизам от „Бриколаж“. И то там като излизаш, има насрещна улица. И тоя дето влиза е с предимство пред тоя дето излиза, ако тоя дето излиза, трябва да направи ляв завой. И насреща ми кола. И аз – като съвестен собственик на 190-ка, стоя и чакам. А зад мен – огромен джип „Порше-Кайен“. Върви ми на „Поршета“. И започва да бибитка. Бърза му се нещо.
Онзи отсреща се уплаши и спря. Ама аз не съм с предимство и го чакам – знам ли кога ще реши да тръгне. Правилното на пътя е винаги да чакаш, рискове не са препоръчителни. Оня стои, аз стоя, „Поршето“ отзад издивява. Това са цели 20 секунди стоим и се гледаме. Страшно много време се губи. Времето е пари, а всеки с „Порше“ губи по много пари в всяка секунда. По едно време идва от ляво друга кола – „Мерцедес-комби“, може десетина години по-млад от моя. Твърдо с предимство, трябва да го изчакам и него.
„Поршето“ се почувства тотално онеправдано. Колко ток изхаби да клаксонира.
Накрая аз виждам, че онзи отсреща е по-уплашен, отколкото съм аз ядосан, и няма да тръгне. Лека полека потеглям – но с готовност да спра, че ако се ударим, е ясно кой ще е виновен.
„Поршето“ едва изчаква да се освободи място, изпреварва ме с мръсна газ, и здраво свири. И аз като ми кипне, започвам и аз да свиря.
Но на „Порше“ не се свири, само се мълчи. Веднага ме засичат и спират. Ама никой не излиза. Сигурно вътре се е чуло нещо от типа:
-Абе ще му счупя главата на тоя…
Ама тоя нали знаете е сто и десет кила, и в малкия „Мерцедес-190“ едва се събира, и изглежда огромен. Пък и знаеш ли какви са тия дето карат трошки на по 30 години, и само гледат да се сбият с някой възпитан човек, изкарал 200 хиляди лева по честен път, и купил си „Порше-Кайен“. Скапана държава, няма уважение, сега да сляза да го бия, ама ако се окаже някой комплексар? Те тия с бракуваните стари „Мерцедеси“ са все комплексари. Бедни боклуци, не работят, нямат пари да си купят нормална кола, и си избиват комплексите с 30-годишни 190-ки. Тя 190-ката, нали е легендарна, който я кара си мисли, че се е качил на S-класите на НСО.
Абе опасно си е.
-Абе, зарежи го тоя боклук, неаме време…- отвръща другия.
„Кайенът“ само присветва няколко пъти с мигачи ли, със стопове ли – не разбрах, и отпраши…
Абе много изтрещял тоя народ. Сам си създава нерви, и сам изпушва…
За 2 дни ядосах двама с „Поршета“. Дали вече не съм за орден „Стара Планина“? Него са го получавали и с по-малко заслуги…
Ето, че най-сетне се добирам до заветния адрес. И, разбира се – няма къде да се паркира. Обикалям целия квартал – едно единствено местенце няма. Въртя се, въртя се, накрая намирам един вътрешен двор на една кооперация. То ясно, че е частен паркинг, ама като няма къде.
Пък и става дума буквално за половин час – две кранчета отвиваш, завиваш, заминаваш си. Викам си – паркингът празен, има поне 5 свободни места, за половин час няма да се върнат всички собственици. Влизам за малко. Ставам и аз нахалник някакъв като тия с „Поршетата“. Е, те са по-заслужили – защото са нахални по личен и осъзнат избор, а аз – по принуда.
Но оставям 190-та там, и отивам да водопроводствам.
Правя там каквото правя, смених първо студеното кранче. И намаля капчукът. Надявах се да е само едното изпуснало, ама…
Не беше съвсем сигурно изпуска ли и топлото. Но като не си сигурен, по-добре го смени, наместо да идваш пак другата седмица. Сменям го…
Време е да се прибирам, а имам една работа и в банката преди това. В неделя работи само един клон – в мола, дано да няма опашка.
А „Мерцедесът“ си стои все така на паркинга – никой не го е заключил, местата наоколо са празни, никой гневен обитател не ми е счупил огледалото.
От него ме дели единствено… една здрава решетъчна врата. Някой затворил вратата на паркинга и я заключил. „Мерчо“ – вътре…
Това тия магарии ги правят обикновено безработни стари моми – едни бабички, дето се чудят какво да правят цял ден, и като стане нещо такова – незабавно наказват виновника.
Ако някой иска да пази паркинга си, обикновено слага бариера. Тия врати са за през нощта – най-малкото, защото пречат дори на собствениците през деня. Ама ако трябва – и през деня ще ги затворим.
Какво да прави един нахалник със заключена кола? То поне да беше заключена от Фандъкова. Тогава викаш мутрите и, плащаш си рекета, и те пускат. А това – заключена от развилняла се вероятна бабичка, която брани паркинга на кооперацията, нищо че тя самата няма кола.
А да ви река – мисля, че бабичка беше, защото като взех да звъня на всички звънци, само две бабички отговориха. Значи само те са били там, значи сигурно са те. Освен ако някой не се крие, не дебне през скришна камера, и не се кефи. Дано да не е това, че като знам как си освободих колата, ако са ме записали… Ще лежа…
Звъня на всички. Отвръщат само 2 възрастни жени. Едната казва, че ключът от паркинга е у сина и, който не е тук. А другата – че ключът е у дъщеря и, която също не е тук. Ключ няма, това си е „отвличане на Мерцедес“…
А тая втората, тя и попита „кой ме е поканил, и той трябва да ми отключи“. И аз като си признавам, че съм нахалник, тя тихично и може би злорадо самопризнавайки си казва: „Ами това е частен паркинг, защо влизате, виждате ли - сега трябва да чакате…“
Нагласявам се да седя и да чакам пред входа – като Гаврош пред лъскавите витрини. Седя и чакам някой да ми пусне колата на свобода. По едно време излиза едно момче от входа. Питам го, и то – „Ами нямам ключ от паркинга“…
И пак седя и пак чакам…
По едно време Господ се намесва. Ама не моят Господ, а Свети Никола – тоя на банкерите. Нали имам да давам 2 бона на банката по кредитната ми карта. Ако вися пред тоя паркинг, колата си стои вътре, а парите си стоят у мен. Банката губи. А банките не обичат да губят, затова и Свети Никола се намесва.
Просветва ми да огледам ключалката.
Еврика!
Вратата не е заключена, а само е хлопната. Не се е сетила бабичката да врътне ключа за по-сигурно. Едно езиче, дето се вижда, дели моя изстрадал „Мерцедес“ от свободата. А той доста е изстрадал. Внос е от Италия, а там знаете - италианците не поддържат коли, само карат и чупят. После е каран и в България – от двама други. Аз съм му трети собственик в България… Изстрадал е тоя автомобил, но нали е правен за 270 години – държи се мъжки и върви…
Хлопната е само вратата.
Започвам да човъркам с ключа на „Мерчо“. Успявам да избутам езичето, ама 2 милиметра не стигат. Държат вратата, не отхлаба. Човъркам, ровя – колко близка, и колко далеч е свободата. На 2 милиметра. По едно време чувам шум зад себе си, и спирам. То това си е взлом, ако и да не чупиш нищо. Направо съм за близкото РПУ.
Шумът е от друг нахалник. Човекът спира за минута-две точно пред изхода на гаража. Решавам, че щом спира, е собственик, и сега ще ми отключи. А той – предложи ми телефон „да звънна“. Не бил от тук. Но на кого да звънна…
Няма спасение.
Оглеждам вратата откъм пантите. Две обикновени панти, лесно ще излезе. Но пустото му – сложили ограничител отгоре…
Пак започвам да се разхождам, почивам си, а подсъзнанието вероятно работи.
Еврика!
Нали нося отвертка. За да отвия ръкохватката на кранчето, дето е с едно винтче. Хубава отвертка. Доста по-добра от моя ключ. С по-дълъг лост.
Започвам да натискам, печеля милиметър след милиметър.
И Нова Еврика! Щом мисля да вадя от пантите, защо да не подръпна вратата откъм ключалката?
Подръпвам! Освобождават се цели 5 милиметра луфт, в които да влезе отвертката. Здрава, немско качество. Подхващам езичето от другата страна. Ако сега го избутам, вече няма да има 2 милиметра нестигащи, защото отвертката е между него и касата.
Плъзга се, дърпа се, аз напъвам. Битката е неравна…
Неравна е, разбира се – с мен е Свети Никола, дето си иска парите, а това е само едно метално езиче и възможният яд на една стара мома. Ама старите моми нямат свой Господ, или поне никой не е чувал за такъв. А банкерите си имат Свети Никола.
Накрая – леко повдигната и отхлабена, с отвертка насреща, бравата поддаде. Отключи се все едно съм професионален касоразбивач. Решетката отпадна, „Мерцедесът“ е свободен!
И никаква повреда! Не счупих бравата.
Макар, че и да не си счупил нищо, пак е „взлом“. Иначе тия магьосници - ключарите, ще могат безнаказано да ни влизат в домовете. Ако отключиш нещо, без да е твое, си закононарушител… Ще лежа. Но толкова си обичам „Мерчо“, че бих лежал за него.
„Взлом“ в паркинг. Не знам има ли друг подобен казус. Не в къща, не в апартамент, а в двор, ползван за паркинг…
Може пък с тия умения да отварям врати, да трябваше поне да гепя и някоя от колите там. Тъй и тъй рискувам. Особено ако старата мома е монтирала камера, за ми се кефи. И е избесняла, като е видяла спасението ми…
Но може и да не е така. Може всичко да е случайно, нека не обиждаме всяко едно бабе...
После като разказвам премеждието, семейството ми философски заключи: "Това си е взлом, престъпление. Вече ставаш за политик..." 
Но политик или не, това е въпрост на абстрактната бъдещност. Сега въпросът беше за един "Мерчо". Вече свободен...
Паля си колата и отивам да се отблагодаря на Свети Никола с две хиляди лева…
И докато карам, разсъждавам…
Каква е разликата между мен – дето верно без избор, спрях на чуждия паркинг, и психопатите с „Поршетата“, дето бибиткат и изнервят всички, та дори провокират интелектуалци и писатели, да правят универсални жестове…
Каква е разликата?
Нахалници ли сме всички… И трябва ли от това да излезе разказ?
Еврика!
Разбрах разликата…
През цялото време около паркинга, аз не се ядосах. Беше ми едно такова благо, дори ме напуши смях. Бях позитивен и добронамерен.
А тия с „Поршетата“ – те очевидно не бяха много позитивни. И едва ли – добронамерени. Сигурно ако бях 50 кила по-лек, щях да видя истинските им намерения…
Ето това е разликата – нахалник си, ако правиш всичко „со зор“, и нагнетяваш „зор и нерви“ у людете, но най-вече – у себе си…
Не си нахалник, ако си спрял, поради липса на избор, и най-вече – ако нямаш „зор“…
В крайна сметка, като не си „со зор“, си три на нула. Ядосах 2 нахалника с „Поршета“ и една стара мома, без „Порше“…
Гледайте позитивно на нещата, и все някой Господ ще се появи да помогне…

Добри Божилов
22.12.2019

2 коментара:

  1. Добри Божилов е талантлив писател, но не се е учил от Хемингуей, нали?

    ОтговорИзтриване