I.Стивън
"Аз смятам, че мозъкът е компютър, който ще престане да работи, когато компонентите му се повредят. Няма небе или задгробен живот за разбити компютри, това е измислена приказка за хората, страхуващи се от тъмнината…"
Стивън Хокинг, 2011
1.Квантова относителност
За пръв път от може би десетилетия се чувстваше толкова бодър сутрин. Някъде от далечните времена, преди да се появи онази ужасна болест, която го прикова към инвалидния стол до края на дните му. Която отне първо ръцете и краката му, после всеки един мускул, после дори говора и го остави затворник с огромните си мечти в най-ужасяващата клетка. Но днес някак, неясно защо, се чувстваше бодър. Намираше се на леглото си, столът беше до него, след малко ще повика сестрата да му помогне да се пренесе в него. Но странно чувство.
Не влезе сестрата.
Влезе съвсем непознат човек. Но с напомнящи нечии черти, за които не можеше да се сети.
-Добро утро, господин Хокинг, добре ли се наспахте, как се чувствате днес? – попита той.
Стивън не разбра какво точно се случва, тъй като уредът за говорене не му бе поставен и той нямаше как да отговори. Нима този човек не знаеше кой е той, нима не виждаше стола.
-А, столът, говорещият компютър. Извини ме, Стивън… - онзи направи някакво движение с ръката, след което той се повдигна от леглото и мигновено се озова в стола. С прикачена цялата техника. Вече можеше да отговори.
-Какво става тук, кой сте вие? – попита той. След това добави и логичния за всеки физик въпрос – Нима вече са открили антигравитацията? Как точно аз да пропусна…
Човекът се усмихна, задържа за малко отговора се, после каза:
-Стивън, ситуацията малко се промени. Само след час ще знаеш всичко, и то е много повече отколкото си представяш. Но е нужно да стане постепенно. За твое добро… И, да… антигравитацията отдавна е открита. Но в случая тя няма нищо общо с преместването ти от леглото в стола…
Учуденият учен – едно от най-големите имена на двайсет и първи век, се огледа. Дали сънуваше, какъв беше този разговор. Стаята беше същата, в която си легна снощи. И как го преместиха от леглото в стола? Някакво ново устройство освен да му бяха донесли. Погледна около леглото, нищо не видя. Съвсем обикновено легло…
В този момент се вцепени!
Как разглеждаше това легло, как можеше да разглежда стаята? Та той бе парализиран. Дори погледът му трудно се движеше. Той бе затворник на тялото си. Как местеше погледа си? И едва сега се усети, че дори никой не бе сложил очилата му. Гледаше направо с очи като на осемнайсетгодишен. Всъщност, той и на осемнайсет вече беше с очила, така че това очевидно не беше той…
-Аз виждам… Доста добре виждам… И това сигурно няма връзка с антигравитацията… - поне чувството за хумор още беше същото.
-Да, със сигурност няма връзка… - каза онзи – Тук нито гравитация, нито антигравитация са ни нужни…
Стивън го погледна, опита се да го фиксира, да разчете нещо по лицето му.
-Тук? Къде се намираме…
Онзи приседна на освободеното легло.
-Г-н Хокинг, първо да ви се представя – аз съм професор Нютон. И се възхищавам на всичко, което сте постигнали в живота си. И на начина, по който сте го постигнали…
-Професор Нютон? Не ви познавам. Но имате страхотно име. Него го познавам…
Професорът се усмихна.
-Всеки трябва да познава тези преди него, за да стъпи върху раменете им, да отскочи нагоре, и да бутне тях надолу…
Нютон очевидно не отстъпваше по чувство за хумор. Хокинг се засмя с глас. С глас.
-Всъщност вече усети, Стивън. Нямаш нужда от синтезатора за реч. Можеш да говориш и сам… - каза онзи, очевидно за малко превключил на „ти“, и натисна бутона за изключване.
Стивън не се почувства ням. Но със сигурност се почувства още по-объркан.
-Професор Нютон, аз съм учен от десетки години, разбирам физика и математика, логика и философия. Но признавам, че не разбирам какво става тук. Всъщност, вече не разбирам и къде съм, съмнявам се, че това е домът ми…
-Стивън, това е домът ти, ако искаш можеш да останеш тук вечно. Изборът е твой...
-Бихте ли говорили малко по-бързо и да ми обясните какво става. Любопитството е присъщо на човека, а на учения – десеторно… - насочи въпроса направо към центъра Хокинг.
Онзи отново се замисли, дали мислеше или си придаваше важност, не се разбираше, но не отговори веднага.
-Мога да говоря и бързо и след десет секунди да знаете всичко. Но трябва да стане постепенно – в рамките на час… - каза Нютон, минал отново на „Вие“. Явно се опознаваха и щеши да е ту така, ту обратно.
-Даваха ми часове и дни живот, изкарах половин век. Ще имам търпение за един час. Но нека започнем все пак с това, което трябва да знам. Или което вие считате, че трябва да знам. Бих ли могъл да попитам все пак, къде е сестрата и защо вие сте тук, а не е тя?
Нютон го погледна строго, после каза пак в по-официален тон:
-За сестрата сега няма да говорим. Тя не е толкова важна. Ще научите и за нея. Но прав сте, да започваме. На първо място, нали сте виждали как изглежда Исак Нютон?
-Снимки от негово време няма, но има няколко нарисувани портрета…
-Погледнете мен, представете си сър Нютон, без онази старинна перука, в костюм и с вид на човек от двайсет и първия век…
Стивън погледна отново към професора, съсредоточи се, действително имаше известна прилика. Но то при прекомерно съсредоточаване, можеш да откриеш прилика с всеки.
-Приличате си малко. Трябва да сложите перуката, за да съм сигурен… - отвърна Хокинг, а Нютон се разсмя.
След което смени напълно темата:
-Стивън, ако имаш един единствен въпрос към учен от двайсет и пети век, той какъв би бил? Имаш един единствен въпрос?
-Едва ли бих го задал на учен от седемнайсети век… - отговори той.
-Да, весело ни е тук, признавам че се радвам че избраха мен да дойда. Но сега съм дори щастлив… - каза Нютон, и повтори – Кажи, кой е въпросът?
-Едва ли има нужда да го задавам. Всички го знаят. Аз съм учен и целият си живот търсих отговор. Бих попитал, намерен ли е този отговор…
-Ето че напредваме. Напредваме към този толкова важен първи час. Отговорът, Стивън е, че въпросът ти има отговор – да успяха да примирят Теорията на относителността и Квантовата теория. Съществува Теорията на всичко, макар че се оказа, че то далеч не е всичко. Нови въпроси възникнаха. Но да, Стивън, ако бяхме в двайсет и петия век, щях да ти отговоря, че съществува нова теория, наречена Квантова относителност, която обедини Айнщайн с останалите велики умове на своето време, с които се беше поскарал…
-Квантова относителност? Това е някаква игра на думи…
-Името не просто е от комбинацията на двете имена. Оказа се, че отговорът е именно в квантовата относителност. Относителността на квантово ниво, или квантуването на ниво „относителност“. Оказа се едно и също…
-Мисля, че сестрата е объркала някое лекарство и ме е напомпала с морфин…
-О, не е така, Стивън, няма морфин никакъв. Просто стъпка по стъпка ти откривам новата реалност.
-Двайсет и пети век?
-Да, избрахме го защото считахме, че е оптималното място на времевата линия за целите на разговора…
-В двайсет и пети век биха ми отговорили, че има теория на всичко, прави го учен от седемнайсети век, при това доста отречен от други теории преди въпросната теория на всичко…
-Да уточня, Стивън, че не се намираме в двайсет и пети век. И да, прав си, че като стъпихте на раменете ми, полетяхте нагоре, а аз потънах надолу. Алберт ме отрече, после всички доказахте, че съм сбъркал…
-Вие говорите, сякаш сте самият сър Исак Нютон. Приемам приликата, но никога няма да ме убедите във съществуването на Бог и, че говоря с него…
Тук физиономията на професор Нютон стана съвсем сериозна. Очевидно бяха стигнали до ключов момент от този толкова важен „първи час“. Онзи се почеса по брадичката и рече:
-Ето че навлизаме във важното, Стивън. Аз говоря от името на Исак Нютон, защото аз съм Исак Нютон. Или поне най-близкото възможно до него. И, да – няма да те убеждавам в съществуването на Бог. Той не е нужен, поне не и заради това, макар че науката още няма точен отговор по въпроса за съществуването му…
-Вие сте Исак Нютон? Нима вместо просто да умра в своето тяло-затвор, съм стигнал до лудницата?
-Би ли бил щастлив да говориш с Исак Нютон?
-Още преди Теорията на всичко, знаехме, че това е невъзможно. Времеви парадокс би го предотвратил…
-Все пак, би ли бил щастлив?
-Мисля, че всеки би бил. Един от най-великите умове в цялата история. Поставил основите на физиката, написал гениални творби…
На тези думи онзи му направи някакъв знак да спре. Спря.
-Творби, Стивън. Ти каза думата творби. Не можеш да си представиш колко ме улесняваш…
-Да, сър Нютон, този който си мислите че сте, в тази очевидна психиатрична клиника, да той има невъобразимо творчество…
Онзи пак направи знак…
-Стивън, ти също имаш творби. И ти, и сър Исак, т.е. аз, ние имаме страхотни творби…
-За себе си нямам право да оценявам…
-Стивън, развиваш се по-бързо от очакваното. Часът ще се съкрати. – каза Нютон. Стана от леглото, направи няколко стъпки напред-назад и продължи – Стивън, мозъкът е компютър, който като се счупи, няма връщане назад, нали така…
-Това е твърдото ми убеждение. Не вярвам в Бог и в задгробния живот…
-Но един компютър може да се поправи, нали така? Или да се сглоби нов…
-Очевидно…
-Но мозъкът е твърде сложен, за да се направи това…
-Логично…
-И поради тази причина няма задгробен живот…
-Именно…
-Но, Стивън, ако все пак нов мозък се създаде, животът не би бил задгробен… - каза финалния неразбиваем извод Нютон.
Хокинг не можа да реагира веднага, и замълча. Но бързо схвана.
-Нов мозък, ново тяло? Възможно ли е това? В примитивния двайсет и първи век? Няма как да не сме в лудница. А тази стая ми обещахте да мога да я запазя. Държа на това…
-Двайсет и първия век не е примитивен, Стивън. Но си прав, че мозъчният компютър не е възможен по това време. Но да се върнем на фактите. Аз съм сър Исак Нютон…
-Това вече го разбрах. В лудница съм склонен да приема всичко…
-Едва към двайсет и втория век компютрите достигнаха производителността на мозъка. Очакваше се по-рано, но се откриха много нови възможности на самия мозък…
-Явно сме в лудница, където сър Исак Нютон е съживен в бъдещето и си говори със също съживения Стивън Хокинг. И аз можех да съм „сър“, нали знаеш…
-Да, ти отказа, по това време благородническите титли нямаха същото значение. Но по мое време имаха.
-Затова и сега трябва да те наричам „сър“…
-Така излиза… - доволно каза Нютон и се върна на темата – Стивън, ако се създаде компютър достатъчно мощен и сложен, че да пресъздаде мозъка, то тогава едно съзнание може да се прехвърля от компютър в компютър, нали така…
-Тази идея я имаше и по мое време… - самият Хокинг бе започнал да говори вече в минало време, без да се усеща, и това радваше Нютон. – Но беше само идея. Интерфейс между мозък и машина не съществуваше, а и както сам изтъкваш – съответната компютърна мощ е дошла едва век по-късно…
-Така излиза, че няма начин ти да бъдеш безсмъртен… - каза професорът.
-А още по-малко ти… - отвърна Хокинг.
Тук обаче на лицето на Нютон се появи загадъчна усмивка. Изчака малко и каза:
-Това е така, Стивън, но има и някои изключения. Изключения с късмет…
-Изключения? Дори в лудница няма да повярвам в машината на времето. Но дали пък да не повярвам…
-Всъщност, Стивън, идеята е родена още докато си бил жив. Да, ти вече се досещаш, че ако това не е лудница, то е станало нещо невъобразимо. Досещаш се за какво ти говоря. Но не разбираш как е станало. Идеята, Стивън я е имало и по твое време. Онзи, който се е сетил, дори ти е писал писмо – като на голям учен, да ти я обясни. Но затрупан от писма, и от световната слава, едва ли си го видял…
-Със сигурност не съм чел писма, свързани с безсмъртието…
-Не се упреквай. Той е писал и на други и никой не му е обърнал внимание. Нормално – луд човек…
-Ето че започнахме да си признаваме за лудницата…
-О, не е това, Стивън. Не е това. Ще разбереш много за него, целият свят му се чуди и още не може да го разбере. А толкова векове са минали. Но не той е сега въпросът. Сега си ти. И идеята, оказала се една лудост, която работи. Просто до гениалност, и работи…
-Не изпитвай търпението ми, сър Нютон. Времето лети, може да стигнем часа скоро…
-Добре, Стивън, просто е толкова приятно да участвам в пробуждането на такъв велик ум като теб. Оцени правото ми на удоволствие…
-Оценявам го, а ти оцени правото ми на любопитство…
-Добре, приятелю, сигурен съм, че ще станем приятели…
-Ако си наистина сър Исак Нютон, и аз съм сигурен. Айнщайн някъде наблизо ли е? Имам някои въпроси към него…
-Той донякъде ме ревнува, че пратиха мен. Но животът не е справедлив… - весело каза откривателят на фундаменталния факт, че ябълката пада от дървото.
-Та да се върнем на идеята…
-Идеята. Да. Идеята. Съвсем проста е Стивън. В двайсет и първия век нито е имало компютри, нито интерфейс между мозъка и машината. Най-реалистичната връзка с безсмъртието е била душата…
-Да, душата, и Бог…
-Но, Стивън, в двайсет и първи век някой се е досетил, че не е нужно да се записва съзнанието, нито да се прехвърля в изкуствен мозък. Не е било необходимо това. Досетил се е, че е достатъчно единствено да се запише достатъчно количество изходен продукт на това създание. И след това, чрез обратен анализ да се пресъздаде то…
В първия момент Хокинг не разбра напълно идеята, но след това тя нахлу в съзнанието му. Наистина гениално просто.
-Творчеството? – каза той.
-Именно, Стивън. Творчеството. Каквото излезе от мозъка ти, се запечатва в това, което наричаме „творчество“. То е отражение на онова, което е вътре в мозъка ти. Ако има достатъчно количество така събрана информация, може да се направи обратен анализ – реверсивно инженерство, и от резултата да се получи предпоставката.
-На база на книгите, които съм написал, може да се симулира съзнанието ми. Това, което ги е написало?
-Представи си как никой не се е сетил по-рано… Реално не са били необходими компютри, за да се записва всичко. Аз например съм пресъздаден на база на изцяло хартиени архиви…
-Значи аз съм… Аз съм компютърна симулация на съзнанието на Стивън Хокинг…
-Ти си съзнанието на Стивън Хокинг. Никой не се пресъздава, ако анализът не посочи 100% еднаквост. Не би се пробудил, ако беше 99%. Щяхме да чакаме, докато намерим друга информация за теб, за да бъде пресъздаден точно оригиналът…
-А ти си съзнанието на Исак Нютон…
-Да…
Известна тъга нахлу в мислите на Стивън. Веднага се досети за сестрата. А и явно постепенно активираха по-бързите мисловни процеси, възможни за изкуствения интелект. Сети се за сестрата – тя очевидно не бе съживена. Защото не бе творец…
-Сестрата… - каза той тъжно.
-Няма я… - отвърна Нютон. – Тя не е творец, не е оставила нищо след себе си.
-Значи само творците…
-Всъщност не. Към средата на двайсет и първия век започват масови записи. Тази нова, своеобразна научно обоснована религия, става масова. Милиарди хора създават свои записи, и по-късно са възкресени. Но преди това. Преди това – само който е имал късмет да е сътворил нещо. Да създаде свой отпечатък…
Хокинг се замисли. Вдигна ръката си, помести крака си, изправи се. Та това беше симулация. Антигравитацията. В симулация тя е възможна. А и Нютон каза че е открита. Би била много интересна. Компютър. Счупен компютър, за който няма бъдеще. Самият той го бе казал. Но бе пропуснал другото – компютърът имаше софтуер. А софтуерът можеше да се запише. Не бе го допуснал докато бе жив, но явно някой се бе сетил. Не точно софтуерът. Изходният му продукт. Но то беше същото. При достатъчно количество крайни резултати от измервания, можеха точно да се предвидят всички начални показатели. И ето го сега, тук…
-Кой е сътворил всичко това? Кой измисли тази идея?
Нютон се усмихна.
-Едва ли трябва да него да говорим сега. Той е една от най-големите загадки на цялата ни история до сега, до настоящият трийсет и трети век…
-Трийсет и трети?
-Да, приятелю, огромни чудеса ти предстои да видиш. И Алберт чака пред вратата. Но анализът показва, че твоят преход, пробуждането ти са успешни. Вече можеш да се включиш директно в Мрежата и да получиш всичко отговори от там. Най-рисковият момент – пробуждането, което и до ден днешен не е съвършено, го преодоля.
-Но защо не ми отговаряш на въпроса за този човек…
-Виж, знам че работата с Мрежата е натоварваща за ново съзнание. Затова още известно време ще комуникираш с другите по стария начин. Но и сега можеш да се разровиш и да видиш. То не е много. Просто има седем неуспешни опита да го възкресим…
-Неуспешни?
-Да, в относителен план…
-Пак опряхме до относителността, може би Алберт по-добре ще ми обясни…
-Не, и аз мога…. – каза Нютон – Те не са неуспешни. Той е създал свои записи, при това доста богати. Той е първият започнал да прави това. Има много книги, публикации, решавал е тестове, имаме много повече от необходимото, за да го рестартираме…
-И?
-Рестартирахме го. Седем пъти. Пробужда се, разбира всичко, усмихва се, разглежда света. Всеки следващ път вижда все по-новите ни достижения, по-далечните хоризонти, до които сме достигнали. И всеки път казва, че винаги е мечтал да види всичко това в далечния начален двайсет и първи век…
-И къде е той сега…
-Там е – в собствените си записи. Чака осмия ни опит…
-Къде е седмия?
-Няма го. Винаги няколко часа, до няколко дни след рестарта, той се самоизключва и самоизтрива. Разбира се, като информация нищо не се унищожава, всяко едно от тези седем съзнания го има запазено, и се ползва при следващия опит.
-Самоизтрива се? Не иска да бъде възкресен…
-Не, ни най-малко – иска. Но всеки път казва „Малко рано е…“. И си заминава…
-Много интересен феномен…
-Никой не го разбира. Нито веднъж не ни е казал кога няма да е рано. Затова мине не мине някое десетилетие, и пак го пробуждаме…
-За няколко дни…
-Това е най-доброто постигнато…
-Мисля, че това ще бъде сериозно предизвикателство да мисля по него.
-О, със сигурност помощта ти ще е ценна. Почти всеки пробуден гений се включва. Все някога се надяваме да разберем този човек…
-Но ако съдя по другите пробудени, никой не отделя цялото си време на това… - каза Хокинг.
-Виждам, че вече имаш смелост да погледнеш директно в Мрежата… - усмихна се Нютон.
Стивън също се усмихна. Видя и за какво най-много се надяват да им помогне.
-Леонардо?
-Ще разчитаме много на твоя гений, Стивън. За Леонардо…
-Деветдесет и седем процента…
-И е така вече триста години. Каква гигантска пропусната полза за човечеството. Не можем да съживим Леонардо, въпреки огромното творчество, което е оставил. Но просто анализът дава толкова много възможности за начално съзнание, че не знаем коя да изберем… - обясни професорът.
-Леонардо… - повтори Хокинг – Възкресявате ме в трийсет и третия век, за да търсим душата на Леонардо…
-Нали нямаше души, нито Богове…
-Вече и в това се съмнявам…
(откъс от романа "Селфи" на Добри Божилов)
Няма коментари:
Публикуване на коментар