Срещата бе започнала да става много интересна. Личеше и от поведението на Пратеника. Той вероятно бе имал много подобни мисии, към други хора, в последните им мигове, и би било логично да има някаква рутина и отегчение. Но не, напротив - изглеждаше заинтригуван и запленен от разказа... А още не само не бяха стигнали до най-интересното - войните и голямата драма и на цар, и на народ, но и имаше още толкова много до тях…
-Какво идва след Валуев и гларусите? - попита Борис.
-Правилният въпрос е какво идва “преди” Вавилов и гларусите. Тук времето тече наобратно…
-Да, така е, по този начин го избрахме. Можехме да караме и хронологично, но сега изчистваме душата ви от вина, и изглежда пътят наобратно е по-подходящ…
-Дано да я изчистите добре, че има много да се чисти… - каза царят.
-Справяли сме се и с по-тежки случаи. Надявам се да успеем - отвърна Пратеникът.
-По-тежки случаи, много по-тежки?
-Разбира се, познаваш историята, има далеч по-противоречиви и отречени фигури от теб. Ти всъщност, твърде много се самобичуваш, проблемът е вътре в мислите ти, но и това помага за самоосъзнаването. Има доста хора, които не разбират злините, които са направили. Считат ги дори за правилни, и за избягването на по-големи злини. Отдали са се на необратимото оправдание, дори са му повярвали. А ти - ти не си екстремно лош човек. Хитър си. Алчен. Женкар. Да. И си потънал в тъмнината на нещастието, заедно с народа си. Но в никой случай, не си екстремно лош. Просто си имал лоша съдба. И не си единствен. Всъщност, след Първата световна война, съдбата на почти всички е лоша - дори на победителите.
-Има логика в това. Пирова победа. Никоя пирова победа не е оправдана. А не може да има друга победа, след 4 години в кални окопи, милиони убити и разрушени страни. Надяващи се на репарации от други такива - разрушени, страни.
-Да, така е. Но войната още е далеч. Все още сме при Вавилов и науката. Какво следва? - попита човекът от бъдещето.
-Науката? Тя е толкова разнородна, и толкова много посоки захванах, че на къде ли да тръгна сега? Може би… Африка. Място, където белият човек е жънал основно хора, но не и природа. И тя е запазена в пълнота на много места.
-Наистина, Африка е интересен континент. Мястото с най-слаба съпротива срещу колонизаторите - просто защото народите са били най-изостанали. И същевременно - най-слабо реално колонизиран.
-Това е цената на робството. Африка е извор основно на роби за колонизаторите, а не е място, където да се развива стопанство, и да се изстисква то. Африка е различна от Южна Америка, където са заселени много бели хора, за да работят, и да обогатяват елита. В Африка остават доминиращи негрите, а в някои части - арабите. И основната стока векове наред са самите негри. Отвличани насила, или по-често - продавани от собствените си вождове. Или от вождовете на съседното племе. В Африка има повече войни между племената, за да разпродадеш победения на белите, отколкото за земя или ресурси…
-Това е върховна диващина. И ние сме я изследвали добре. Точно така е както казваш… - отвърна Пратеникът.
-Робството в индустриалната епоха е някаква безсмислица. Нали Рим рухна, именно защото рухна робството. Остана без икономика, без пари, и бе лесно повлечен от варварите. Оцеля онази част от Рим - Изтокът, която се отказа от робството, защото стана християнски, и тази нова религия отричаше самото робство. После никой не го е възстановил в подобна мащабност. А капитализмът трябваше да свали още едни окови - вече дори премахна закрепостяването на селяните към земята. Създаде свободни работници - селски или градски…
-И в един момент - роби от Африка, които да работят в Америка…
-Пълен абсурд, нали. Но се оказа че работи, и продължи така с векове. Човечеството полудя.
-Безкрайната алчност винаги води до полудяване накрая. Но ще трябват още векове дори след теб, и след тази жестока война, за да бъде осъзнато.
-Добре е, че все пак е било осъзнато, и не сме се изтребили преди това…
-Казва го един човек, който сам признава, че е безкрайно алчен…
-Може би в последната си секунда, трябва да се откажа от алчността, и да спася душата си…
-Да, ще бъде много изгодна търговска сделка…
И двамата се разсмяха. После се върнаха на Африка.
-Белите не приемат черните за хора. Някои ги считат за по-еволюирали маймуни. Но бедата на черните е, че дори помежду си те не се приемат за хора. Различните племена така се мразят, че са готови не просто да се бият и покоряват, а да се избиват физически.
-Това наистина е много ранна фаза на отношения. Характерна е за времена на ресурсен недостиг, когато не е било важно да имаш покорени под теб, а да има храна за теб, или за тях. Странно е, но в Африка не е така. Континентът не е беден на храна, има за всички.
-Но им е останала някаква памет. Налудничава памет. При индианците като убиеш врага си, му вземаш жените и децата, и те стават твои. Имаш още една жена, и още няколко синове и дъщери. При диваците в Африка не винаги е така. Там има кланета на другото племе, дори на жените и децата. Те са нещо чуждо, друга кръв, друг вид. Не можеш да се смесиш с него. И така - до появата на белите търговци на роби…
-Да, парадоксално, но всъщност тази търговия замества самото избиване. Вече няма нужда да изколиш цялото село, останало без воини, избити в битката. Поробваш го, и продаваш на белите. А поробените дори са благодарни, защото иначе щяха да бъдат избити.
-И така се появява един евтин труд, в условията на общество борещо се уж за повече свобода. И виждаме буквалното, описано в драмите - кралица да стане робиня. Негърска кралица или принцеса от победеното село, продадена на белите. Има много такива случаи. Африка е място на такива трагедии, каквито никой писател, никога не е описал… - каза Фердинанд.
-И ти там - да изследваш растения. И да внимаваш да не бъдеш изяден...
-Не само растения. И животни. Едното е неразделимо от другото. И извън тях - пирамиди, сфинксове и археология. В Африка има какво ли не… - отвърна царят, и добави - И наистина - внимаваш много да не бъдеш изяден. Там все още има дори канибали. За щастие, те ядат както бели, така и местни, което помага на местните да внимават. И те самите гледат да ни предпазят, пазейки и себе си. Но в тази девствена среда, в която хората живеят почти като маймуни, природата е най-запазена. Много добри образци донесох, още ги пазя… Мога да ти ги покажа… - рече, позабравил къде се намираха. Но после му просветна, и се поправи - Всъщност май не мога да ти ги покажа…
-Изглежда не. Ще разчитаме само на спомена ти… - каза Борис.
-Африка е източник на много приятни спомени, но и на един от най-неприятните… - каза Фердинанд, след кратко мълчание.
-Така е винаги в живота.
-Минал съм през много горчилки, но тази някак си се е запомнила. Може би, защото много обичах слоновете.
-Знаем това. Ти си ги докарал в София, създал си зоопарка, а преди това - дори си обучил един да ти оре нивата.
-Голямо изобретение, нали. - възкликна царят - При това аз лично участвах в опитомяването. На нивата със слон. По-силно животно е от вола.
-Логично е ти да си помагал - кой селянин в България, е орал със слон.
-Именно. Орачи и скотовъдци - много, трудолюбив народ. Но слон… Аз го внесох, аз го познавах, и трябваше да обучавам и него, и слоневъдите. Царят се занимава с добитъка.
-Не ще да ти е било неприятно…
-Не, ни най-малко. Голямо удоволствие е да се почувстваш обикновен човек, и да помогнеш в работата на други обикновени хора - да ги научиш на нещо.
-Но слоновете все пак не станаха основна работна тяга в България…
-Разбира се, че не. Всъщност те не са такава и в Африка или Индия. Тези животни са за друго. Но бе интересно да експериментираме. И успяхме. И то бе добре за слоновете, защото те обикновено много се движат, и всеки ден изминават огромни разстояния. Това впрягане на нивата ги уморяваше, и уравновесяваше организма им.
-И поради тази ти любов към слоновете, си изпитал нещо лошо в Африка.
-Да - тъжно каза Фердинанд - Трябваше да убия един слон, след като слугите ми убиха друг. Бях виновен за безсмислената смърт на две от тези животни. - каза горчиво царят.
-Как се случи това?
-Ами много глупаво. Бях наел едни местни да ми носят багажа и да водят мулетата с изследователските уреди. А един от тях не отделяше поглед от тежката ми карабина. А през това време не само слонове, но и други животни си минаваха мирно край нас. Не сме имали проблеми в саваната. Но това хлапе един път взе та гръмна, и отнесе европейската шапка, дето бях подарил на един друг негър. Сбиха се двамата, много бой изяде виновникът. Обаче друга беше голямата беда - куршумът улучи в крака една слоница. Това беше голям калибър и направо я събори на земята. Не я уби, но не можеше да помръдне. Стадото слонове си замина, остана само още един от тях - очевидно партньорът ѝ.
-Да я пази от хищниците.
-Да, те веднага взеха да се навъртат. Стана опасно дори за нас, и някои от негрите се прибраха в селото. Здравият слон успяваше да ги отблъсне, но се уморяваще, а и някои от тях се промъкваха, и захапваха слоницата точно по раната. Тя бе обречена. Раната не бе смъртоносна, но щяха да трябват седмици, за да се изправи на крака. В зоопарк, биха я спасили. Но в саваната - това е присъда. Ставаш храна на другите. Неизбежно бе, нямаше как да и помогнем, да я довлечем до селото, да я лекуваме. Имаше едно единствено решение, и аз го взех.
-Застрелял си я.
-Да. Това бе проява на милост. Така освободих и мъжкият от задълженията му. Щеше да я изостави, и да се присъедини към стадото. Но не стана точно така…
-Слоновете са добри животни, но и мразят безкрайно…
-Именно. Няма по-опасно животно от подивял слон. Обикновено се случва като го заболи зъб, и е много рисково. Но в случая виновникът бях аз. И по-точно хлапето. Слонът не отиде при стадото - очевидно бе много привързан. Нападна ни на мига. Нямаше как да разбере проявата ми на милост. Нападна ни, и едва се отървахме с много факли и изстрели във въздуха. Но за кратко. Проследи ни, и стигна до селото.
-Ядосаният слон е страшна гледка.
-Много страшна - потроши половината село още първата нощ. На втората пак се върна. Племето опита да гърми по него с малките си пушки, и с копия. Но само го разяри още повече. Въпрос на време бе да убие човек. Много болно ми беше, но трябваше да взема решение. Нямах избор.
-Тежката карабина.
-Да, след този инцидент я пазех близо до себе си, и не давах вече на никой да я пипа. Но в случая само тя бе решението. И бях добър стрелец. Та убихме два слона. За нищо. Бях отишъл в Африка, за да изследвам природата, а станах обикновен бракониер.
-Било е по принуда. Първият изстрел не е твой.
-Трябваше по-добре да пазя карабината. А и този първи изстрел можеше да убие друг човек, дори мен. Оръжие не се дава просто така на тези диваци. Но на мен ми бяха симпатични, толкова добри и всеотдайни бяха. И на момчето му светеха очите по пушката. После чух, че се записал доброволец в английската армия.
-Някои хора са родени за войници.
-Да, така е. И един роден войник, с моята аристократична пушка за три хиляди лири, уби два слона. А аз самият се превърнах във физическия им екзекутор…
-И това ти тежи. Много…
-Разбира се. Може да са животни, и да не са двеста хиляди убити българи в погубена война, но понякога някои явления се забиват в ума ти. Целите останали два месеца на изследванията се провалиха. Минаха монотонно и мрачно. Направихме доста опити, но вече без същата енергия. Повече не отидох в Африка. А там имаше толкова много за изследване - колкото в Южна Америка и Азия, взети заедно. Огромно девствени територии, разкриващи Божия замисъл в оригинал. Може би е било възмездие за греховете ми - да ми се отнеме най-богатата жътва от познание, чрез грях, стоварен на плещите ми. Бог знае как да накаже, и не мога да нарека това незаслужено. Жалко само за двата слона.
Настана кратко мълчание - нормално при тежка мисъл, когато трябваше човек да овладее емоциите. Накрая Борис каза:
-Като ти гледаме историята, май не е пострадала само Африка. След това си обикалял по-малко. Изобщо са ти намалели пътешествията.
-Вярно е. Имаше още няколко, но не бе същото. Обезсърчих се. А може да е било и натрупана умора, и тази единична емоция да я е отключила. Намалих не само бройката пътувания, но и ентусиазмът ми не бе същия. А след още няколко години - когато това започна да се позабравя, установих че вече самият аз съм поостарял. Реално тези два злополучни слона ми отнеха няколкото останали години на по-висока жизненост.
-Все пак - жизненост на седемдесет. Впечатляващо…
Фердинанд се усмихна:
-Наистина. На около седемдесет. А мнозина мислеха, че съм бил стар още десетина години по-рано, и това е причината за злополуките във войните ни.
-Това го знаем като анализ на историята - Фердинанд чувства, че трябва да направи нещо велико, и затова се втурва към Цариград, напада съюзниците, повлича ни във войните. Това е толкова добре и дълбоко проучено, че няма нужда да ни го казваш.
-И какъв е изводът?
-Изводът е, че бе необходим този разговор, за да те разберем напълно. След като докладът ми бъде предаден, ще имаме друг възглед. Не е имало категорично решение, че си направил всичко от финална старческа амбиция...
-Благодаря за тази обективност. Но възможно е и аз така да съм се чувствал подсъзнателно. Уморен, от три десетилетия власт, и желаещ да постигне всичко.
-Точно в това поколение се роди и науката за подсъзнанието като водещо и предопределящо много от решенията ни. Докор Фройд, Юнг…
-Фройд го познавам лично. Не съм се интересувал никога от психология, но той бе голям учен. Срещали сме се. Може и да е прав за подсъзнанието. Може да съм направил тези катастрофи от “старческо подсъзнание”... Има ли нещо такова в науката в бъдеще?
-В нея има толкова много работи, и толкова комбинирани, че сигурно го има и това. Но аз също не съм психиатър, и не знам… - отвърна Пратеникът. - Ето един отговор, който няма да получиш.
-Еволюцията на психологията не е онова, което винаги ме е вълнувало. Но за катастрофите, не ще да е било само старческо подсъзнание. Имаше и толкова млади политици около мен, а и самият народ - все нахъни и запалени да се втурнем. Ако е било подсъзнание, не е било само “старческо”...
-Явно. Пък и ти не си бил толкова стар още предстояли са ти цели трийсет години…- каза Борис.
-Да, и още много горчилка, включително тези два слона…- философски каза Фердинанд - Но все пак, Африка не бе напълно изгубена. Рутината ми на учен ме накара да си свърша поне технически добре работата. Взех пробите, описах всичко, изследвах. Макар да ми бе противно и неприятно, фактологията бе събрана. Това помогна на някои от младите ми помощници да свършат много - да развият себе си.
-Разумно е било така да стане. Иначе двата слона биха загинали на вятъра. А сега все пак са помогнали на науката.
-Но като следя този разговор, тази му част ми изглежда най-странна. Толкова много думи, заради два слона, които едва ли интересуват някого след осем века. Една прозаична случка, макар и болезнена, но без особена важност…
-Не забравяй, че ни е изследваме теб, и твоето съзнание, а не слоновете. Тази случка е важна. Ти си важният, този разговор е за теб… И идва времето на нещо по-приятно. Преди слоновете. И пак науката.
-Преди слоновете, преди Африка? Южна Америка. Уругвай, Бразилия, Аржентина… Светът на тангото.
-Ето един позитивен ефект от това, че разказът ни върви наобратно - хубавите моменти идват след тъжната история…
Фердинанд се засмя:
-Да, Южна Америка бе нещо страхотно. Но после ще дойдат много нови страдания. Най-големите. Войните. Големите грехове…
-Няма да те пожалим...
(следва)
Добри Божилов
31.20.2021
Няма коментари:
Публикуване на коментар