Трансфер

Хубав мач стана. И настроението беше добро. Очевидно печелеха изборите. Със сериозна преднина. Заедно с Делян щяха да имат мнозинство. Така - или тяхно правителство, или тия алчни сноби – психо-десните, щяха да се видят принудени и те да влязат, защото иначе – 4 години глад. А те не обичаха да бъдат гладни. Не само ще влязат, ами и лично ще предложат той самият да стане премиер, защото бе роден победител и бе най-добрият в управлението, което обществото можеше да роди.
Добре се нареди всичко и как по друг начин да го отпразнува, освен като иде да рита топка в следобеда на изборния ден.
Взеха мача. Рядко губеха "Тигрите", когато основният им титуляр бе на терена. Това го караше да се чувства горд – изпълваше душата му с топлина – макар и вече на възраст, още имаше какво да покаже на младите, да ги научи, да допринесе за отбора.
На входа на тунела към съблекалните го посрещна… Лъчо. Един добър бивш футболист от "армейците", а сега – доста успешен футболен мениджър. Ех, добре си живееха мениджърите – продадеш един играч, взимаш десет-двайсет процента от трансферната сума, и после – спортни коли, вили и неограничен брой любовници, дето сами ти се лепят, няма нужда да ги гониш, защото богатият мъж придобива една невидима красота, на която не може да се устои. Цар си беше Лъчо, не клетник като Баце – цял ден оправя държавата, всичко на главата му се стоварва, и един доволен няма. И на следващия ден – пак, и пак, и пак…
-Здрасти Лъчо, как е… - попита усмихнат и още леко задъхан централният нападател.
-Бива… - отвърна онзи – Имаме шанс за второ място.
-Шампиони значи… - ухили се Баце. От няколко години под "шампион" във футболното първенство се приемаше завършилият на второ място, защото първото бе недостижимо, запазено на боговете на българския футбол – отборът на "лудите горяни". Но това бяха богове, а сред хората, "армейците" добре играеха и понякога имаха шанс да са "шампиони", сиреч втори.
-Как върви стадионът? – продължи център-нападателят. И двамата влязоха в тунела.
-Абе как – докато не го видя, няма да го повярвам. Всеки обещава, накрая – нищо. Събориха стария, ама да видим ще има ли нов.
-Аз като гледам, пак до мен ще опрете… - каза Баце, спомняйки си как самият той отпусна пари за две пловдивски игрища. То там публика и за един нямаше, всъщност рядко повече от една десета от седалките бяха пълни, но той обичаше стадионите и с щедра държавна пара бе построил цели два на пловдивчани.
-Може и така да стане. Добре че се връщаш. Честито на партията…
-Е, благодаря. Ама за какво ми честитиш – за още работа дето ми се стоварва… Работа, работа, работа – край няма…
-Е, някой трябва да прав нещо за тоя народ. Поне един да рине на нивата.
-Ще работя – щом трябва, ще работя. За народа всичко давам…
Стигнаха до съблекалнята. Лъчо каза:
-Аз няма да влизам, изкъпи се и ела – има по една работа да говорим.
-Работа? Аз трябва да ходя в НДК. Ще даваме пресконференция. Мисирките са там. Всички чакат от мен да поведа страната.
-Ще идеш де, само за половин час ми трябваш. Един важен човек иска да те види. Само за малко. И е от тия, дето обичаш да се снимаш с тях?
-Важен човек?
-Да, изкъпи се и те чакам отвън в колата. Ще я разпознаеш лесно.
Баце кимна и се забърза към душовете. Обичаше снимките с велики хора. Трима папи бяха в архивите му. Имаше с Бил Гейтс, с Барак Обама, с Доналд Тръмп. С Джо Байдън се размина, защото тия подривници протестърите му прекъснаха мандатите. Но имаше шанс и за това – сега ако стане премиер, и преди да е изтекъл мандатът на Джо в края на годината, може да направят една снимка. Виж, по-трудно бе да се добере до Илън Мъск. Човъркаше го нещо как да стане, ама не се сещаше.
Любопитен кой е дошъл, бързо мина под водата, освежи се, облече един анцуг и тръгна навън. На изхода момчето от охраната понечи да го последва до колата му, но остана изненадан като не тръгнаха към нея.
-Къде, началство? – попита гардът.
-Имам малко работа, чакай тук…
-Ама не трябва да се отделям от теб. Па и сега – спечели изборите, ставаш пък мишена. Добре е да те пазим повече от трима…
-И това ще дойде, чакай сега малко…
И продължи. Можеше да го отвлекат. Или убият. Но пък Лъчо да е замесен в това? И тук – пред погледите на всички. Щеше ли мениджърът да си развали царския живот, за да се забърка в подобно криминално деяние? Едва ли. Но основната увереност на Баце в собствената му безопасност идваше от друго място. От най-важното в България – квартал Лозенец, огромната административна сграда с пет подземни етажа, в които никой не знаеше какво има. Фактически военен комплекс, построен още от германците през Втората световна, а сега – преотстъпен на най-значимата фигура в страната – Посланикът на Съединените Американски Щати. Той лично бе дал гаранции на Баце – и за сигурността му, и за предстоящия пост. Та усмихнато и ведро бе в иначе склонната към плашливост душа на великия футболист, треньор, пожарникар и министър-председател.
Нямаше как да сбърка колата. Тя се отличаваше сред всички. Едно огромно луксозно "Бентли" от най-високия клас – който трябваше да се конкурира с аналогичните модели на "Ролс Ройс". Лъчо стоеше до него и отвори задната врата. Баце бързо влезе и седна в удобното кресло с масичка до него. Вътре вече имаше някакъв човек, а седалките бяха една срещу друга – нещо като при американските лимузини. Лъчо се шмугне след него. В чашата пред уморения футболист вече бе налят сок и той с голяма жажда го изпи.
-След такъв мач, освежаващи са пресните плодове, нали… - каза Лъчо.
-Абе, ако са плодове. Че то тия сокове – не знаеш от какво ги правят.
-Прав си, трябва да променим това. Ей сега с новото правителство…
-То само това да беше…
Погледна към третия. Той мълчеше. Изглеждаше някак познат. Но нещо убягваше. Трябва да бе някаква знаменитост, след като Лъчо бе казал, че ще иска да се снима с него. Но не можеше да се досети кой бе.
-Аз ще ви превеждам. Сър Алекс не знае български… - каза Лъчо.
Сър Алекс? Имаше само един с това име, който да бе глобално известен. Но той бе възрастен. А този тук бе доста по-млад. Може би – негов син, ползващ името му. Имаше подобни случаи – деца да вземата известното име на баща си, дори официално да не го носят.
-Сър Алекс? Изглеждате добре… - каза Баце и Лъчо бързо преведе.
Онзи се усмихна и отвърна:
-И вие ритате добре…
Гласът бе изключително познат. Същият? Да се вземе името бе едно, но чак и гласът да се изучи. Баце се изненадан.
-Това е той. Наистина е той. И е дошъл тук заради теб… - каза Лъчо.
Баце го изгледа объркано.
-Извинете ме, сър Алекс, но от години има ваши снимки и репортажи, виждали сме ви по мачове. Всички знаем как изглеждате. А сега сте поне трийсет години по-млад? Това някаква пластика ли е? Доктор Енчев…
Лъчо преведе.
-О, знам за доктор Енчев. Но като гледам, скоро той и другите като него ще имат проблеми. Светът се мени – едни професии се появяват, други изчезват… - каза "сър"-ът – Определено не съм ползвал пластична хирургия.
-Тогава? Да не е открил някой "Свещения Граал"? Или еликсирът на младостта?
-Приблизително… - отвърна сър Алекс и изглеждаше сериозен.
Баце се озадачи.
Лъчо отвори един куфар – метален, изглеждаше като тия за ядрените бутони на президентите на Великите сили. Оказа се… медицински. Вътре бе пълно с шишенца и различни капсули и таблетки. Може би бе част от "химията", с която "помпаха" спортистите, така че да тичат по-добре. Част от незабранената още "химия", която бе в непрекъсната надпревара със забраните.
Извади една опаковка и каза:
-Това струва милион дозата. Като дойде масово производство ще спадне цената, ама сега е скъпо. И трябват десетина дози за шест месеца…
-Какво е? – попита Баце.
Лъчо вдигна ръка и посочи англичанина. Сякаш той бе отговорът.
Някакво странно вещество с висока цена и до него – подмладен сър Алекс. Нима?
-Хареса ми играта ти… - каза той и Лъчо бързо преведе. – Имаш усет към футбола.
-Отвътре ми идва да играя. Не знам защо, но ми идва. И затова на тия години още ритам… - отвърна бъдещият премиер.
-Да, вижда се – имаш дух на играч, добра техника, когато трябва – сила. Идеалните предпоставки за голям футболист…
-Да, само годинките са в повече и килограмите – двойно… - с горчивина каза Баце.
Алекс само кимна, гледайки към шишенцето в ръцето на Лъчо. После каза:
-Сега правя нова селекция за "Юнайтед". Без мен, този отбор съвсем се срина. Срам за всичко, което бях постигнал. И ме поканиха да го възстановя. Това е част от поканата и договора ми – те ще го платят…
-Това? – попита Баце.
-Да, това…
-Какво е то? – повтори въпроса звездата на "Тигрите".
Лъчо отговори накратко:
-Това е някаква комбинация от възбуждащи химически субстанции и нано-роботи. Съвсем нова технология – първо поколение. Води до почистване на клетките и подобряване на работата им…
-Подмладяване?
-Не точно. Този въпрос още не е решен. Клетките не стават по-млади, а просто по-добре работещи. Представи си запушен тръбопровод, през който мине машина за почистване. После работи като нов. Но тръбите са си стари – един ден ще се спукат. Същото е с клетките.
-Сиреч, с това няма да живея повече, нито сър Алекс…
-Не. Не изцяло. Разбира се, ще има известно малко удължаване на живота – като тялото е по-младо, то се движи повече, спортува, и това води до повече време. Но говорим за страничен ефект…
-Смеят ми се, че ритам топка на тия години. Ама така ще живея по-дълго. А тия лапачи там – дето само депутатските кюфтаци нагъват, гледай какви тюфлеци са станали. А аз спортувам…
-Похвално е това, Баце… Сигурно е заради спортния ти ген, забелязан и от сър Алекс…
-Значи това е наистина той? С новата технология за подмладяване?
-Не подмладяване. По-скоро – пробуждане. Изпълване на оставащото ни време с нова младост.
Сърцето на Баце вече биеше неудържимо. Да бъде силен като в младостта си? Да изглежда така. Да свали трийсет-четиридесет килограма? Но нещо друго буквално накара самото сърце да спра. За миг. Нима сър Алекс бе тук, за да…
Усетиха го какво мисли. Вероятно бяха водили – поне единия от тях, този разговор и с други. И очевидно някой го бе провел и със самия "сър". И той знаеше всички чувства, изненади и емоции, които се случваха в този момент в съзнанието на "новопокръстения".
-Това дава втори шанс в живота. – каза Алекс – Той е същият като продължителност, но замислял ли си се, че пропуснатите възможности са и заради намаляването на качествата на тялото. Време имаме, но остаряваме и вече не можем да сме в пълната си сила – нито физически, нито умствено. Поне половината живот минава така – здрав си, има те, но не можеш да си съперничиш с младите…
-Точно така е… - каза Баце.
-Е, това е този втори шанс. В първия си живот ти се доказа като пожарникар, полицай, политик… Да ти река – аз никога не бих се хванал за политик. Намирам го за най-сигурната загуба на време и нерви. Но ти се доказа. Сега имаш шанс за много повече – знам те от години, гледам мачовете ти. Виждам таланта ти.
-Моя талант? На футболист…
-На футболист, аз от друго не се интересувам…
-И добре правиш, сър Алекс… - вметна Лъчо.
Баце се замисли. Изборите. Победата. Делян. Победата в мача. Лъчо. Съблекалнята. Еликсирът – или нано-сирът, или както и да се казваше. И сега – сър Алекс, нает да рестартира закъсалия "Юнайтед". И събира нов отбор. И кого кани? Дошъл е чак дотук. Ако спортните мисирки научеха, щеше да настане суматоха, която да затъмни дори изборите.
-Момче, ще те наричам така, че си по-млад от мен… Момче, ти имаш всичко, за да бъдеш голям футболист. Просто си пропуснал времето си. Но те гледам, спрямо годините, как тичаш, каква техника имаш, как изпълняваш наказателни удари. В теб спи един футболен гений. Ти можеш да задминеш Стоичков, Роналдо, Меси…
-Аз?
-Съмняваш ли се? Помисли кой от тях ще рита на шейсет и отгоре… Всяка седмица. В първенство.
Баце замълча. Това бе убийствен въпрос.
-Кой ще има това сърце да не може да се откъсне от футбола?
Прав бе, кратко го каза, но бе прав. Стоичков понякога риташе, но сега се занимаваше основно с реклами по телевизията – на хазарт и салами. Бе си намерил ново призвание. Роналдо и Меси правеха пари из екзотични отбори извън Европа. Но те бяха млади още. Като се замисли, наистина бе така – нямаше толкова възрастен футболист като него, дори бе станал обект на шеги, че е най-старият действащ и официално регистриран играч на планената. И стари легенди на футбола – като Сираков, Пената, Джони – и те не ритаха вече. А той – всяка седмица. Но по-важното бе друго – на него му идваше отвътре да го прави, сякаш бе пристрастен към футбола… Не можеше да се раздели.
Погледна към ръцете на Лъчо.
-Един милион, казваш струва…
-Можеш да си го позволиш, но ако приемеш предложението на сър Алекс, ще влезе в договора. Ще го плати клубът.
-Предложението… - попита Баце.
Лъчо преведе бързо.
След малко дойде отговорът:
-Централен нападател. Какъвто винаги си бил където и да си играл, каквото и да си правил – и във футбола, и в Пожарната, и в Полицията, и в политиката.
Баце се задави, въпреки че не бе пил нищо. Бързо си сипа от сока, за да преглътне.
-Аз – централен нападател на "Юнайтед"?
-Разбира се – правя го не заради теб, а заради "Юнайтед". Ти ще си изненадата за всичките ни противници. И те имат достъп до този еликсир. И други сега търсят стари звезди, за да ги върнат на терена. Но аз търся не просто стари звезди, а изпуснати таланти. Гениални играчи, които не са имали шанса да се изявят. Мисля, че ще ги изненадаме.
-Винаги сме знаели, че има скрити таланти… - каза Лъчо – Колко момчета, с които ритах, и бяха добри, се отказаха по пътя. Станаха инженери, работници, доктори. Толкова изпусната футболна красота.
-Комунистите! Те са виновни. – каза Баце – Убиха дядо ми, и после – аз бях враг на народа. Затова дори в милицията не ме взеха, а ме пратиха в Пожарната. А можел ли съм изобщо да сънувам да ида на синия или червения стадион…
-Едва ли… - каза Лъчо – Но ако беше дошъл, щеше да си като Гунди, Котков, Якимов, Жеков…
-Гунди…
-Чак него не можем да съживим. Засега това не е изобретено… - каза Лъчо – Но би било интересно да те видим в мач с него…
-Да, наистина… - тъжно каза Баце.
-Но днес ще можеш да риташ срещу Ван Бастен, Гулит. И срещу младите – Холанд, Мбапе… Предстоят невиждани времена във футбола…
-Всички звезди – стари и нови, заедно… - възкликна Баце.
-Именно. Но сър Алекс познава звездите – с толкова много е работил. Той вижда и големите – суперзвездите, свръхновите. И съм сигурен, че ще е сред победителите в този нов футбол – на преродените най-добри от всички времена. Поне на живите…
Докато двамата българи говореха, не всичко се превеждаше, но англичанинът се досещаше за какво иде реч и само леко се усмихваше. Накрая каза:
-Двеста милиона паунда на година, сред данъци. Еликсирът е за сметка на клуба. Договор за пет години…
-Пет години? Тогава ще доближа седемдесет…
-Но ще риташ като на двайсет…
-И двеста милиона на година за шейсет и пет годишен играч? Не знам в момента от най-добрите има ли толкова да е взел някой.
-Казвам ти – догодина ще вземем титла и Шампионска лига… - отвърна мениджърът – Освен теб, имам още няколко подобни скрити таланти, с които ще изненадам Моу и Гуардиола.
-Ще изнанедаш Гуардиола? Вече го мислят за Господ…
-Ще видим кой е Господ като се върне сър Алекс… Като се върне с младия си дух…
Колата все така се движеше ли движеше. Баце дори не поглеждаше през прозорците къде се намират. Бе загубил мяра за време и пространство. Очевидно бяха някъде из софийските улици, но или шофьорът бе много добър или този автомобил можеше да се пребори дори с дупките тук. Дупките, които започнаха да се завръщат, заедно със завръщането на психо-десните във властта. Те не бяха изчезвали никога, освен в светлите мисли на Баце, но сега започваха да се завръщат дори там. Хубава кола. "Бентли" с някакво магическо окачване.
-Това е вторият ти шанс, Баце… Вторият ти живот – да се докажеш като футболист, и то изправен срещу най-добрите. И той най-добрите, не от едно поколение. Шансът на твоя неподозиран талант – поне ако е прав сър Алекс - срещу Меси, Роналдо, Стоичков, Мбапе…
Голяма дилема. В един и същи ден – изборна победа, нов премиерски пост, и…
Господ обичаше да се шегува. Няма да подреди нещата в живота едно подир друго – така че всички разностранни способности на човека да се реализират. А едновременно – трябва да прави избор.
Двеста милиона паунда. Към половин милиард лева. Чисти пари, законни – на година. Това бе по-малко от изкарваното от премиера. Но там не бяха съвсем чисти, трябваше да се перат, нещо ще се обърка, ще изтече някъде, и някоя мисирка със сайт с рогато име, щеше да се разкрещи, в опит да докаже пред чуждоземните си спонсори собствената си незаменимост в борбата с корупцията. Не, определено въпреки всичко, от премиер се изкарваше повече. И те го знаеха.
-Футболът е в сърцето ми. Чувствам се като Пеле и Марадона… - каза Баце – Обаче и цял народ ме чака. Вижте на какво заприлича нашата държава. Разсипаха я тия шарлатани. Хората тъкмо гласуваха за мен. Сега на кого да ги оставя – на Ристо Юристо и на гном-генерала ли?
Думите му звучаха почти тъжно.
-Труден е изборът в живота, но самият живот е един… - каза сър Алекс – И не забравяй – това лекарство, то не ти дава допълнителни години. Те са си толкова, колкото ще си имаш и без това. Нямаш век или два да умуваш. Трябва да направиш избор за оставащите ти – пет, десет, двайсет, трийсет години. Това е.
-Централен нападател на "Юнайтед"… - каза Лъчо – Това само Стоичков го е постигал – в Барселона. И дори не напълно. Той беше "осмица". Повече към "ляво крило". А ти – "деветка"…
-Няма такъв шанс втори… - каза Баце, но в главата му се въртяха основно цифри. Не само за текущите приходи на премиера, но и за възможните бъдещи. Той бе с много бърз и остър ум като станеше дума за пачки и кюлчета. Това вълшебно биле откриваше нови възможности и извън футбола. Ако цената чу паднеше, което бе възможно при масово производство, можеха да го доставят и предложат на пенсионерите. Така те щяха да продължат да работят и нямаше да взимат пенсии. Това са към дванайсет милиарда на година. Като не отиват при пенсионерите, щяха да останат за политиците. Много повече от заплатата в "Юнайтед". Пенсионер – работещ доживот. С нула дни пенсия. Това би било гениално…
Разбира се, имаше опция да дои държавата и през подставени лица, но това струваше комисиони. А и много крадяха тия партийци. Не можеш намери свестен човек. Нямаше честни хора вече. Никой няма да иде премиер или министър на заплата – няколко десетки милиона, и да работи честно, и да снася всички рушвети на покровителя си. Всички крадат. Измамници. Ей затова се разсипваше тая държава. Както и да го въртеше, все щеше да е на загуба от футбола. Факт бе, че дори най-богатото първенство – Висшата лига на Англия, дори тя не можеше да се сравнява по доходност с длъжността "министър-председател" на бедна държава в Европа. Такъв бе животът – "министър-председател" на бедняци бе по-добре от супер-звезда на супер отбор…
Сър Алекс бе наясно с всичко това. Изглеждаше млад, но имаше мъдростта на годините. Разбираше напълно мислите на един политик и преуспял финансово човек. Същите бяха в Обединеното кралство.
-Помисли, млади човече. Помисли – годините си вървят, всичко има край. Времето е най-важното. Имаш още известен запас от него. С какво ще те запомнят поколенията? Може би – като премиер на България – обичан, успял, построил магистрали, благославян. Но това е само малка България. Помисли си сега за "Юнайтед" – най-великия клуб на света. Гледат го милиарди. Всяка седмица пред телевизора десетки до стотици милиони ще те благославят…
-Или псуват… - подметна Лъчо, докато превеждаше…
И тримата се ухилиха от сърце…
-Или псуват… - повтори Баце – Но това е част от красотата на живота…
-Да, или псуват… - каза Алекс – Но това ще са десетки милиони – много повече от населението на България, дори от бъдещите няколко поколения – ако изобщо те запомнят. Десетки милиони, стотици – за някои мачове. И ти – в центъра на всичко. Срещу – министър-председател, грижи всеки ден, нямаш миг спокойствие, някой те гони непрекъснато за нещо. Помисли, момче, помисли. На шейсет и пет си. Безсмъртни няма. Имаш само избора какви да са оставащите ти години…
След тази реч, умело преведена от Лъчо, Баце просто замлъкна. Отнякъде някогашната звезда на "армейците" извади нова кутия със сок. Подаде му я. Той взе да пие направо от нея.
-А ти? – обърна се към него – Ти ще се връщаш ли във футбола?
Лъчо се облегна назад:
-Аз? Аз нямам твоя талант. Никой не ме е забелязал. И десет милиона за шест месеца са ми малко множко. Никой няма да плати толкова за средна ръка играч като мен. Аз оставам мениджър. Ще съм твоят мениджър…
-Значи ти ще вземеш десетте процента?
-Всъщност са дванайсет. Но ще ги плати клубът. За теб са си чисти двеста милиона. И фланелката с номер девет…
Баце взе шишенцето. Толкова малко изглеждаше и съдържаше толкова голяма сила. Течността нито светеше, нито имаше някакъв магичен вид. Това е за приказките. Съвсем нормално съдържание. Невзрачно. И почти всесилно.
-Довечера ме чакат в НДК. Ще се побъркат всички ако не ида…
-Съмнява ме да липсват кандидати за министър-председател. Делян е готов… - каза Лъчо.
-Да, Делян. Този мошеник. Как само превзе турците, а сега – и България. Само аз съм по-голям от него.
-Но той не става за футболист. Става само за шеф на "Тото"-то…
-Смешко…
-А ти си талантът, геният. Ти си изпуснтият Пеле, когото светът сега ще може да види.
-Изпуснатият Пеле… Преоткрит от сър Алекс…
-Именно. И, Баце – не мисли, че народът ще те забрави. Той си те обича, и ще те заобича още повече като скъсаш мрежите на "Сити", "Реал" и "Байерн". Като българският шут властва над света…
-Българският шут – като Българския Лъв… - почти извика Баце и очите му светеха.
Лъчо усети, че почти са спечелили и каза:
-Българския Лъв е един – той се проявява с различно лице. Сега това си ти – деветка, център-нападател, Баце – най-невъобразимият футболен талант в цялата история.
Сърцето на футболиста биеше лудо, неудържимо, ще се пръсне.
Грабна шишенцето и след секунда то бе празно…
А бъдещето на футбола бе пълно с невиждана красота и изящество…

Добри Божилов
18.05.2024