Избори 2024
Писателят Добри Божилов е кандидат с:
Бюлетина 4, Преференция 117 - за Европейския парламент
Бюлетина 4 - за НС
Коалиция "Ние, Гражданите"

Главосек

Известният и понякога доста одумван бизнесмен Наглов бе намерен на 2 добре подредени части. Главата бе до тялото, очите затворени, дори всичко бе покрито в знак на уважение с един чаршаф. Доста окървавен, разбираемо. Но обилно количество кръв имаше и по тавана, което наведе разследващите на извода, че жертвата е била обезглавена бързо, при което след падането на отрязаната част, артериалното налягане изстрелваше кръвта като фонтан нагоре.
„Вероятно е бил съсечен с един удар, при това с добре наточено острие и професионално изпълнено. Като самурай…“
Това бяха единствените думи на следовател, които с малко се доближиха до разкриването на престъплението. Повече никой не постигна никога.
Дълга процесия от опечалени се изви, но известен впечатляващ брой от тях бяха със забрадки и големи шапки – мъжете, въпреки лятото, за да не се вижда, че може би лекичко се подсмихваха. Това бяха неговите наследници и бизнес-партньори, всеки от които усещаше някаква сладост в близко бъдеще, за сметка на покойника. Но една сериозна изненада ги очакваше. Като повечето подобни „бизнесмени“ с голямо его и арогантно поведение към околните, и Наглов в същността си не бе нито предприемач, нито работодател, нито имаше някакви бизнес-умения, полезни за обществото. Той бе един кредитен измамник, непрекъснато въртящ едни заеми с други, задлъжняващ все повече и криещ това зад агресивно поведение. Дори лъскавият му огромен бял джип, седемстотин конски сили, с който обичаше да се гаври с хората по пътищата и да създава опасности, за да ги плаши, като част от избиването на собствените комплекси, дори той още на следващия ден щеше да бъде иззет от частния съдебен изпълнител. Защото не бе негов, а на тия, на които дължеше достатъчно, за да не може дори дребна частица да се изплати от наследството. Горчиви дни предстояха на всички забрадени и с големи шапки.
След време може би Наглов щеше да стане депутат, защото това бе естественият път на всеки подобен фалшив образ. Депутатството гарантираше престиж и солидна заплата за известно време, и също – спасение от безбройните съдебни дела и жалби, които изригваха, когато хората научеха що за реална стока си. Не е ли логично като удариш дъното, да станеш депутат... Почти всеки друг в парламента бе точно такъв.
Но кариерата му приключи под този почервенял чаршаф, и имаше известно количество изненада сред близките и медиите, защото Наглов не бе от типа супер-престъпници, ходещи с огромна охрана, занимаващи се с наркотици и постоянно намиращи се под заплаха от подобен край. Нямаше как да се захване с наркотици, защото там изискваните бизнес умения бяха дори по-големи от тези в легалния бизнес, съответно – който не става за бакалин или собственик на автосервиз, не е добре да се пробва в дрогата. Разбира се, това не значеше че не се пробват, и то обясняваше защо девет от десет подобни завършваха житейския си път преждевременно. Но Наглов просто не бе такъв.
-Пълно е с извратени днес. Сигурно някой луд го е убил. – каза един.
-Да бе, разсипаха я тая държава – може цял живот да се трудиш, да градиш, всичко да даваш за обществото, и накрая така „от нищото“, някой просто да те убие. Разсипаха я… - отвърна друг, без разбира се, да се замисля дали убитият не бе част от разсипването, дали да лъжеш, крадеш и завличаш хора с дългове, не бе част от проблема. А още по-малко се замисляха, че и те самите бяха същите като Наглов и приносът им бе сходен…
Комисар Стризов и младият му чирак сержант Докторов също присъстваха на погребението. В крайна сметка, всички основни заподозрени бяха тук.
-От тези боклуци не виждам нито един дето да дори да е докосвал самурайски меч. А какво остава да го върти като Туранага.
Комисарят бе от по-старото поколение, които бяха гледали филмовия шедьовър „Шогун“, а някои дори бяха чели още по-гениалната книга на Джеимз Клавел. Но за младия Докторов нямаше такъв шанс, съответно името „Туранага“ идеално можеше да се ползва, въпреки че във филма това бе феодален господар, който не въртеше мечове, а други го правеха вместо него. За Докторов това бе просто японско име, което звучеше добре и убедително.
Всъщност момчето не бе най-лошия продукт на „разсипаната държава“. То още учеше, студент бе, искаше да стане офицер. И бе положило сериозни усилия да се добере до някое „старо куче“ като Стризов и да работи с него, за да усвоява занаята. Повечето му колеги в Института на МВР си търсеха работа като охранители или помощници – често на криминални босове, с което си гарантираха по-устремно житейско израстване.
-Самурайски меч – не е ли прекалено в днешно време… - попита Докторов.
-Това е в преносен смисъл. Може да не е меч, а мачете или някоя огромна бойна брадва. Но пак за да отнесеш този дебел врат с един удар си иска умение.
-Самурай е ликвидирал Наглов. Може ли да се е забъркал с японци нещо? С „Якудза“?
Комисарят се усмихна. Не бе мястото тук за това, но се бе получила уникална шега.
-Якудза? Тук? В България… Момче, чети повече книги. Японците никога няма да дойдат в подобна дупка. Якудза е най-висшето ниво на мафията в света. Тя се слива с държавата и дори се грижи за хората. Плаща пенсии, обезщетения, застраховки. И никога, абсолютно никога, няма да предизвика случайна жертва или да засегне невинен – например при престрелка на улицата. Силата на Якудза е в договорката и с държавата да живее в собствения си свят и да не пречи на останалите. Якудза е по-скоро тъмен, но приет клан в японското общество, а не престъпна сила от типа на нашите мутри, олигарси и политически крадци. Якудза няма да стъпи в тази кочина, така както не са стъпили „Сони“, „Тойота“ или „Мицубиши“. Оценката на сериозния бизнес е същата като оценката на Якудза…
-Значи вероятността за самурай намалява…
-За автентичен самурай – да. Но може да е някой саморасъл. У нас доста народ изучава бойни изкуства. Имаме и световни шампиони. Със сигурност има кой да върти добре меч. Но може и да е просто някой добър касапин. Дето цял ден разфасова прасета и говеда.
-От самурай да стигнем до касапин…
-По умения с остриета двамата са едно. Трябва да ценим уменията на касапите. Знаеш ли, че трудно се намират такива и непрекъснато се търсят – колячи, транжори. Правят тройно колкото един полицай.
-Значи къде ще търсим – из школите по бойни изкуства и месарниците… - попита Докторов.
-И в двете посоки не е малко. И ме съмнява да намерим нещо. Особено в школите…
-Защо?
-Защото ако наистина това е направено с меч, то човекът е бил голям майстор. А тия майстори са много прецизни и изпипани – това е част от източната философия. Всичко да е завършено идеално до последния най-малък детайл. Майстор на меча, стигнал това ниво, е заличил всички следи към себе си, а меча ще го намерят археолозите след хиляда години.
-А при касапите?
-Там имаме по-голям шанс, но като гледам бизнесите на мъртвеца, той не е имал нищо общо нито с месарници, нито с кланици. Всъщност, не е имал нищо общо с никакъв продуктивен бизнес, който произвежда нещо и предполага ползване на някакви инструменти. Така че ако му бяха сцепили главата с чук, щеше да е трудно да търсим ковачи или тенекеджии. Той до нищо съзидателно не се е докосвал – само пари, финанси, заеми, схеми и много надуто поведение.
-А тия дето не съзидават, не владеят и сечивата, с които могат да убият…
-Именно…
-Може да са наели убиец – такъв…
-Ковач или транжор ще се наеме да убива някого за пари? Кой наемник ползва хладни оръжия? Всички имат пистолети и снайпери. Този злощастник без охрана, са можели да го думнат от петстотин метра.
-Т.е. съзираме личен мотив. Някой по някаква причина е намразил Наглов и същият този някой е имал умения с остриетата, но не е разполагал с огнестрелно оръжие.
-Стеснихме ли много заподозрените?
Чиракът се усмихна.
Процесията бе стигнала до разкопаната пръст. Бяха купили място в това луксозно гробище. Полагаше му се като на голЕм и заслужил човек да почива в лукс. Тия дето го бяха платили не подозираха, че и това ще им излезе през носа, защото нямаше да получат никакво наследство. Наглов бе направил една последна кражба – за „сбогом“…
Появи се свещеникът. Започна да чете опяващата молитва. Като и всеки друг покойник, без значение от миналото му, и този бе почетен като светец и праведник, цял живот служил на хората, народа и Бог. Всички мъртъвци по това си приличат – имат „светла памет“, която заслужава само преклонение.
-Убиецът е подредил главата и тялото. Поставил ги е като в някакъв ритуал. Или форма на уважение. – каза Докторов.
-Да, това е странно. Един от най-объркващите елементи. Никой наемен убиец при нас не се грижи за трупа. Дори счита това за рисково и загуба на време. Гърми, убива, контролен изстрел и изчезва. А тук са местени и тялото, и главата. Нагласени са. Човекът е поел риск да се оцапа с повече кръв и дори да остави свои следи. Вероятно е взел мерки, но най-сериозната мярка е изобщо да не докосваш трупа. А той ги е наредил. Прилича като за снимка. Да докаже свършената работа. Обаче за какво е нужно това? Подобно убийство и така ще се разчуе. Доказателства се създават за случаи, които ще се потулят. Тялото ще изчезне и поръчителят единствен трябва да знае резултата.
-Жест, послание?
-Интересно към кого ли… - запита се комисарят.
Този въпрос бе най-обречен от всички да остане без отговор – поне от разследването. В рамките на тридневната актуалност, медиите бяха запълнени с всякакви версии. Съпругата, децата, застрахователите, банкерите, наркодилърите, на които не плащал 6 месеца, та дори – окаяната любовница. Най-много, разбира се, се харчеха напълно измислените и фалшиви прозрения – като например, че е бил член на сатанистки култ и събратята му са го пожертвали. Фалшиви, защото такъв отпадък като Наглов не биха приели дори сатанистите, имащи собствен кодекс на честта и считащи, че всъщност Сатана е добър и онеправдан от историческата пропаганда. И освен това – в България нямаше нито един публично известен случай на сатанистко убийство. Което означаваше или, че такива няма, или че ако има, са добре прикрити,  а не демонстративни.
Същинското разследване приключи за малко повече от 3 дни – трийсетина. Стризов не обичаше да се мотае, бе едно от коравите ченгета, които все пак вършеха нещо в тази държава. Но истината бе, че материалната база на полицията и общата организационна обстановка не предполагаха реален успех на подобни разследвания. Онзи, който е чел за Поаро или Холмс сигурно е видял, че тези супер-детективи се занимават със седмици и месеци, понякога – дори години, с един случай. Обикалят по света с неограничен бюджет, могат да дирят всеки детайл или мигване. Могат да поставят капани на възможните заподозрени.
Това е пълен абсурд с индустриално осъществяваната полицейска работа, където имаш купища случаи паралелно, отвсякъде те притискат, пари за експертизи няма, а понякога дори служебната кола зареждаш от своя джоб. Разследването на конвейер не предполагаше нито резултат, нито шанс за такъв в рамките на ограниченото време. В известен смисъл, това бе фундаментално предимство на престъпниците. Те могат да се съсредоточат в една посока и дълго да мислят и премислят всичко. Да са фокусирани върху работата. А насреща си имат инспектори, разкъсвани между хиляди задачи, изнервени, със зли шефове – не по-малко изстискани от „системата“, които основно трябва да впишат престъплението в папка и след това да подредят добре тази папка в архива.
Истината е, че никой не съжалява за Наглов, а единствената емоция, която краят му породи, бе яд и раздразнение – от разочаровани и облизващи се наследници. Това е известният контраст между надуването, докато си жив, и тоталното издишане на образа ти след това. Един обикновен човек се приемаше еднакво, защото имаше своя стойност, съответстваща на образа. Дори след смъртта, образът се украсява и възвеличава. Един човек на изкуството – писател, артист, художник, той се превръща в произведенията си след края. Един голям учен остава с откритията си. А една парвеню-надувка с какво остава? С надуването. Колкото по-голямо его, толкова повече издишване, съсухряне и спаружване на оцелелия образ после… Възмездието над арогантността – голяма работа си, поне в собствените очи, наглееш и обиждаш другите, дори ги застрашаваш, защото не приемаш личното им пространство за важно. Заради дребни твои страсти и безсмислици, застрашаваш понякога дори целия живот на други. И го правиш и без да го осъзнаваш, защото не си струва изобщо за мислиш за живота на тези нищожества. Те си голямото „добрутро“, а те – те са нещо случайно, неясно защо получило място в света, но в никой случай не следващо да пречи на величието…
Наглов се помни малко повече от обичайното – основно заради болката, която бе създал на разорените си роднини. Оказа се, че трябва дори да платят част от дълговете му. Или поне онези от тях, които успешно бе увлякъл да се запишат като поръчители и съдлъжници и не можеха да се отърват с отказ от наследство. Но все пак, споменът не бе много повече от обичайното. Мина и замина в забрава.
А подир това, след време де, един писател написа разказ, а и сподели някои свои разсъждения и философски мисли в социалните мрежи. Писателите обичат да разсъждават на глас и да поставят теми за умуване…
„Интересен философски въпрос...
Ако изрод в кола кара със 120 км/ч на 2 сантиметра зад теб, след което го пускаш да мине, но той те засича и минава на нови 2 см. отпред и отляво, опитвайки се да те избута, като отмъщение че си го "забавил", та интересен въпрос е това дали е "опит за убийство"? И ако поне в морален план го приемем за такова, то имаш ли моралното право да издириш този изрод после и да го убиеш?
Той застрашава семейството ти, целият ти живот. Може да убие децата ти, на които престоят много години живот, техни деца и т.н. Може да убие всичко това, само защото иска да кара с 30-40 км/ч. по-бързо от теб. И настоява да го знаеш и създава огромни рискове.
Та чисто морално, имам ли право да издиря този изрод (не е толкова трудно по номера на колата) и да го ликвидирам?
Защото утре той ще повтори, после ще потрети. Ще опита 10 пъти и накрая наистина ще предизвика катастрофа. Чий живот е по-важен - неговият или този на потенциалните му жертви?
Чисто морално, трябва ли да убиеш наглеца?
И едва ли ще те хванат. Никой няма да заподозре подобен мотив, никой няма да знае за теб, никой няма да те търси. Ще търсят роднините му, наследници, бизнес-партньори. Т.е. ако си внимателен и не оставиш явни следи, няма и да те погледне никой... Случайните и видимо несвързани хора с жертвата са най-защитени от всички, нямат нужда дори от алиби. Истината е, че подобен тип „народна справедливост“, саморазправа, тя е закриляна от самия Господ да остане неразкрита и той единствен да знае Истината.
Какво мислите?
А онзи изрод с белия джип дето е направил това днес на магистрала "Хемус", ако чете това, да предполага какъв е моят "морален избор"...
По това време всички бяха забравили вече за Наглов. Стризов се бе пенсионирал, а Докторов бе заел мястото му. Той прочете, усмихна се, изрови старата папка, разгледа я, и отново я зарови.
В крайна сметка, човекът просто бе написал „художествена измислица“. И тя не само нямаше как да бъде доказателство, но и бе за предпочитане за обществото да си остане „художествена измислица“. Дори от чисто прагматичния човешки интерес – живият Наглов наистина би създал повече работа на полицията от мъртвия. И той бе просто едно тяло с отделена глава, но едно. А ако наистина бе продължил така, дали нямаше да обърне някоя кола с деца и да загинат повече? И то далеч по-невинни от него…
Не. Обществото определено имаше нужда от художествени измислици, и от нищо друго. За един малко по-добър свят и за една малко по-малко разсипана държава…

Добри Божилов
28.08.2023

Няма коментари:

Публикуване на коментар