"Особата" - глава 5 - Университетът

-Какво да кажем сега? Може би нещо различно… - рече Борис, замисли се малко, и добави - Разкажи ни за Университета…
-Университетът? Затварянето му? - попита Фердо.
-Именно…
-Но това е скок с трийсет години назад. Прескачаме толкова събития из Европа, пътешествията ми в Африка и Южна Америка, Голямата Война, Балканските. Та тогава още дори не бях цар, а княз…
-Ще се върнем и на Бразилия и Уругвай после. Но нека сега чуем за Университета…
-Това е странно пренасяне. От един макар и тих, и извън властта, но достоен момент от моя живот, в един от най-глупавите - моменти на самозабрава и безумие.
-Може би контрастите са ни необходими… - каза Пратеникът.
Той решаваше. Това бе последната секунда от живота на царя, и тя ставаше толкова дълга, благодарение на човека от бъдещето. Всъщност, буквално можеше да “види живота си на филмова лента”. Дали и тези, които не разказваха нищо никому, получаваха този шанс…?
-Деветстотин и седма… - започна Фердинанд.
-Деветстотин и седма. Откривате новия Народен театър. Но на следващия ден закривате Софийския университет. Вместо нацията да има още едно духовно средище, си остава с едно…
-Точно така се получи. Уникална ирония, нали… Толкова усилия, толкова пари, за да построиш театър, и накрая - имаш театър, но нямаш Университет. Поне временно.
-Вие сътворихте това. Интересува ни всеки детайл от мотивите Ви…
-Разбира се - в името на историята… Всъщност, в историята около Университета има две части - срамна и хитра. От втората не се срамувам. Аз бях виновен за настъпилия хаос, но отървах държавата от едно изхабено правителство. Беше му дошло времето, и намерих в това начин да дам народа каквото искаше.
-Стамболовистите…
-Да, макар и без Стамболов, те си бяха същите. Безпардонни, брутални, макар и недостижими патриоти. Но и най-големият патриот се изхабява, като го налегнат текущи скандали и корупция. Но само аз си знам колко трудно се отървах от самия Стамболов. Никога не бих ги върнал на власт, ако имах избор. Но бяха толкова силни… И толкова се задържаха.
-Мнозина нарича режима ви “Личен”. Особено след смъртта на Стамболов. Вие сте “викали” правителства на власт…
-Ха, това привидно е така. Реално не е. Така изглежда, наистина - князът, или царят, уволнява кабинета, насрочва избори, които новото правителство си печели. Един вид - правителството идва преди изборите, а не след тях. Абсурдно изглежда, но ни най-малко не значи еднолична власт. Никога не съм имал еднолична власт. Разбира се, бях суетен, и се радвах хората да мислят, че я имам. Че съм абсолютен монарх като моите предци. Глупак. Това е най-глупавото в цялото ми участие в политиката. Да се направя като диктатор. И си платих заслужено - погромът във войните не бе само по моя вина, но кой друг да плати сметката, след като усилено съм налагал и самият аз, мнението че съм цар-Слънца…
-Обратната страна на монетата…
-Абсолютно. Но чистата истина е, че не съм бил диктатор. Сменях правителства, но следвах общественото мнение. Това че новият премиер печелеше изборите не беше, защото държеше властта и ги фалшифицираше. Всъщност, нямах избор, освен да назнача някой, който вече имаше популярност. Ако съм честен, основният ми избор бе това кой точно от коя партия да избера, но не и партията. Понякога дори този избор бе лош, и се налагаше да отстъпвам.
-Това е по конкретната политика, за нея ще говорим отделно. Сега да се върнем на театъра…
-Театърът бе огромно достижение. Бяха минали само двайсет и девет години от Освобождението, а страната ни се бе променила дълбоко. Само четвърт век, и колко много. А появата на красивата сграда на театъра, в центъра на София, тя бе символът на това. На една млада нация, която устремно върви нагоре, и няма кой да я спре. Бях горд с театъра. Самият аз бях притискал правителствата да работят по него, и да влагат повече пари. Направихме го по най-добър европейски образец. Народният ни театър…
-Открит посред зима… - вметна Борис.
-Открит посред зима, а Особата - под дъжд от снежни топки. И скрит в новия театър, сякаш в бункер… Срам…
-Можеше ли да се получи по друг начин?
-Разбира се, че можеше. То стана по най-глупавия начин, по който можеше да се получи. А виновникът - аз, бе абсолютно убеден в това, което вършеше. Тоест - аз бях убеден в една глупост.
-Кажете, защо стана тази пародия на откриване? Защо учените и писателите се оказаха без места в театъра, а вътре на челно място бяха поручици и старшини…
-Смешно нали? Поручици и старшини. В едно с мразените от всички министри, депутати и богаташи. И начело с най-мразения - Князът… Но. Но, не бъркайте едните с другите. Поручиците и старшините бяха най-достойни там. Не можеш да сравниш честен офицер с безчестен министър. А те министрите, рано или късно, всички стават безчестни…
-Но студентите се вдигнаха на бунт, именно заради поручиците. Гарантирани билети за офицерите от всеки полк. На първите места. А писателите - отзад. Ако някой изобщо успее да се уреди.
-Това показва късогледството на студентите. Помисли, приятелю, тези студенти явно приемаха за нормално там да бъдем управниците и богаташите. А възроптаха срещу офицерите - хора от тяхната черга, с тяхната съдба.
-Това е странно, наистина. Колко лекомислено се примиряваме с голямата несправедливост, а гледаме малката.
-И това е елитът на нацията - студентите. Но проблемите бяха неизбежни. Народът бе ядосан от многото данъци, и от дългото управление на Стамболовистите. Зимата не бе лека. И властта трябваше да си плати. Аз трябваше. Поручиците бяха странична жертва.
-Но все пак, наистина е странно да им раздадете толкова билети. Много от тях дори не се интересуваха от театър. Дойдоха, считайки го за заповед, и за да не обидят Особата… А писателите - те биха дошли по призвание,  и с удоволствие. Този храм е техен.
Фердинанд погледна Борис в очите. Опитваше се да прочете нещо в тях. Онзи спокойно прие взирането. Изчака.
-Войската бе всичко, на което залагахме тогава. Готвехме се за обявяване на Независимост. А после - и за Войните за национално обединение. И междувременно - поддържахме четници в турските земи. Войската бе важна в този момент. Най-важната. Затова най-много пари натам отидоха. Но парите не са всичко.
-Хората…
-Именно. Войската са хората. Ако разчиташ някой да свърши нещо за теб, та дори ако разчиташ да рискува живота си, трябва да му дадеш мотивация и важност. Истината е, че обгрижвахме войската по всякакъв начин тогава. Дори по безсмислени начини, като откриването на театъра…
-Това е била просто една от многото ви акции, по мотивиране на армията?
-Разбира се. Кой би се замислил над някакви билети, при положение, че им давахме какво ли не друго - добри заплати, имоти да си построят къщи, дърво и камък. Никой не би се замислил, освен обидени студенти и преподаватели, може би поизгладнели малко…
-И накрая - старшините изядоха Университета…
-Смешно е, но това се получи. Вината е изцяло моя. Трябваше да подмина всичко това, да го забравя. А не да воювам… Тези момчета имаха право да протестират. Всеки мъдър владетел би го разбрал…
-Но бяхте горд…
-И самозабравен. Силно самозабравен. Виждах колко много бе постигнал моят народ, виждах как ще сломи всичките си врагове. И виждах в това своя успех… Бях горд. А всъщност, заслугите за всичко бяха на народа. Същият този, който протестираше…
-Опиянихте се от успехите на народа, и това ви накара да воювате с него…
-Точно това се получи. Невиждана глупост, нали…
-Определено… Но все пак - как ви хрумна да затворите Университета?
-Както хрумва всяка голяма глупост. Бях заслепен от ярост. Считах, че студентите са неблагодарни за всичко, което бях направил за тях. За обучението им - което бе на Европейско ниво. Неблагодарни дори за театъра, който им бях построил… Аз им го бях построил - не народът, огъващ се под данъците. Така се възприемах. Аз бях, а те бяха неблагодарни. Заслепих се, и им отмъстих. Истината е, че дълги години след това, изобщо не осъзнах грешката си. Много време мина, преди да я осъзная. Дълги години мислех, че съм бил прав, и несправедливо охулен. И те са си заслужавали наказанието - затварянето на Университета.
-Сякаш можете да заглушите протеста, като уволните професорите.
-Сякаш… Получи се точно обратното. Направих ги герои. Настроих срещу себе си всички именити личности - Вазов, Иречек, Величков… Как би могъл един мъж на четиридесет и шест да не осъзнае, че щом Вазов и Иречек са срещу него, значи нещо е сбъркал… А аз виждах само анархисти и провокатори - вдъхновени от Революцията в Русия, започнала две години по рано (Това е първата руска революция - от 1905 до 1907 г., постигнала сериозни реформи като въвеждането на Конституция и основни права - бел.авт.)...
-То си е било за страх тогава. Много революции, много империи паднаха…
-Светът отиваше по дяволите, но малцина подозираха колко по-зле от очакваното щеше да бъде Първата война.
-И един горд владетел, мотивиран от успехите на народа си, видя анархисти и бунтовници, които ще провалят България.
-Лесно е да се надсмивате. Но ако застанете на мястото на този владетел, може би същото ще сторите.
-Точно затова съм тук - за да застана на мястото ти. И да застанат хиляди след осем века.
-Това бе мястото ми - скрит в театъра, зад три реда щикове и кавалерия, срещу народа отвън със снежни топки. И разярен от “заплахата за България,” на другия ден, им отмъстих - затворихме Университета…
-И бяхте убеден в това…
-Убеден години наред…
-Затова ли стана тази ескалация на репресията - уволнения, връщания, назначения на обикновени учители, та дори - назначения на студенти…
-Когато глупостта тръгне, тя се върти като снежна топка. Като една от топките, с които ме замеряха. Стигнахме и до абсурда да назначаваме студенти. Всички избягаха от Университета, и преподавателите - неопитни селски даскали, бяха повече от учащите се. Да учат се записаха основно чиновници, желаещи да се харесат на началниците си…
-За да работи привидно Университетът…
-Да, колко важно за една самозабравена Особа, е работите външно да изглеждат добре. Загубили съдържанието си, да изглеждат добре… Но как може да изглежда добре Университет без професори, без студенти, и докато Иван Вазов протестира? Това може да изглежда добре само в очите на луд…
-Какъвто бяхте Вие…
-И то убеден…
Разговорът сякаш бе стигнал края си - дъното. Фердинанд бе признал всеки възможен грях, нещо повече - не търсеше оправдание. Той самият бе оправданието, и причината за всичко. Виновникът, воден от амбиции и гордост, от вяра, че е господар на овце… Всъщност и тази мисъл не му бе чужда тогава.
Но Пратеникът го върна в по-оптимистична посока:
-Нека видим все пак и доброто - отървахте се от Стамболовистите…
-Да, добрият политик умее да се възползва от ситуацията, дори създадена от самия него. Кабинетът нямаше никаква вина за затварянето. Дори министърът на просветата подаде оставка. После и този след него. Изпълниха нареждането ми, но не го споделяха. След това обаче те платиха сметката. Отнесоха всички негативи, и заслужено си отидоха. Но не бих нарекъл това “добро” непременно. Вторият стамболовистки режим не бе лошо управление. Направихме толкова много - най-вече за войската. Само година по-късно обявихме Независимост, но това не бе заслуга на тогавашното правителство на Малинов. Черната работа бе свършена от Стамболовистите преди това. Истината е, че те заслужаваха да обявят Независимостта. Те я изковаха. Но Университетът им отнесе главите предсрочно…
-Кога настъпи този обрат… Кога решихте да ги използвате като изкупителна жертва?
-Не бе бързо. В началото бях възхитен от решителността, с която изпълняват нареждането ми. Вярвах, че са достойни синове на Майка България, които ще я пазят в добро и зло, в зима и лято… Но към края на годината всичко бе ясно. Студентите бяха победили. Студентите, които не бяха студенти…
-Анархистите…
-Да, все още вярвах че са такива. Отстъпих, не от промяна на мнението ми, а от грижа за България. Това бе тактическо отстъпление - за да опазя страната от разрастване на анархията. И още дълго после вярвах, че е така.
-Върнахте студентите и професорите им, за да “нахраните звяра”, и той да не става по-голям.
-Именно. Това бяха мотивите ми. А правителството на Стамболовистите бе цената. Но и то доста се бе позадържало. Забогатели бяха министри и депутати, народът ги мразеше, заради данъците. Смених ги. Всяка смяна на кабинет отпушва клапана. Като при локомотивите.
-Вие обичате локомотивите? И техниката…
-Разбира се, много, те са в кръвта ми…
-И “отпуснахте парата”. Студентите победиха.
-Разбира се, победиха. Като се замисля сега, те трябваше да победят, защото бяха прави. Но победата им не ме дестабилизира. Виновни излязоха Стамболовистите. Тихомълком върнахме преподавателите и напълнихме аулите. Междувременно дойде най-големият ми дипломатически успех, и той затъмни всичко. Забрави се и затворения Университет.
-Независимостта…
-Независимостта. Пиянството на един народ. Втори невъобразим успех, след Съединението. Никой не можеше да спре този народ, дори когато застанеше срещу Великите сили. Недостижимо опиянение, в което студентите се изгубиха някъде. Бяхме готови вече да тръгнем срещу Съдбата си.
-Ще ни разкажеш и за Независимостта. Но още сме в Университета. Тази смешна случка всъщност доста добре ще отекне в историята.
-Интересно… Заслужавам си позора, заедно с всички други опозорявания…
-Странно е, че ти си се справил добре, изиграл си политиците, и си се възползвал. Когато е трябвало да подейства случката, не е станало. Но в историята се е запомнила. И то доста добре…
-Всяко нещо идва на мястото си, с времето. Студентите бяха правите, а не аз. Право е историята да ги помни, и те да бъдат победителите в нея.
Борис се подсмихна загадъчно. Какво ли щеше да каже:
-Но историята ще знае всичко - включително твоята гледна точка, и твоите грешки като човек, който се е самоосъзнал. Самоосъзнал… - повтори той.
-Това е единственото ми изкупление…
-И то никак не е малко… - бяха последните думи на Пратеника. После Фердинанд за миг затвори заспалите си очи - за да си поеме дъх, преди следващия тур на последната му битка...

 

(следва)

Добри Божилов

05.10.2021